Нещата от живота

Млади момичета, разкриващи с телата си свят на фантазии и еротика - това са музите на Дейвид Хамилтън

Нежни лица, чисти черти и бледа кожа. Почти невинна красота, изпъстряща фотографските кадри от-до. Това са музите на Дейвид Хамилтън и те не могат да бъдат сбъркани. Стилът му е смесица от еротика, сексапил, нежност и чистота. Понякога стряска, друг път очарова, а трети – предизвиква скандали.

Дейвид се ражда през 1933 във Великобритания, но след края на Втората световна война семейството му се мести във Франция, която става негов дом, а и източник на вдъхновение. Хамилтън започва работа като архитект и именно това е периодът, в който изгражда художествените си навици. На 20 постъпва в парижката редакция на Elle като графичен дизайнер, а малко по-късно заема престижната позиция на арт директор на Queen във Великобритания. Но както всички знаем, любовта към Париж е дълготрайна, ако не и вечна и именно тя тегли артиста обратно към френски земи, където се установява и започва да се занимава с комерсиална фотография, което само по себе си е нелеко начинание.

Разпознаваемият стил на фотографа бързо му носи успех и края на 60-те е началото на един наистина бележит период за Дейвид Хамилтън. Той започва да издава албуми, работи върху пет филма и организира огромен брой изложби. Работите му вече се печатат в различни издания, а той самият не възнамерява да поставя никакви граници върху въображението си. И това му носи още успех. От Vogue харесват мекия фокус и стила на работа на фотографа и също го наемат.

През декември 1977, едновременно с пускането на филма Bilitis в престижната Images Gallery в Ню Йорк се състои самостоятелна изложба на Хамилтън. Стилът му на снимане с мек фокус вече е познат по цял свят, младите момичета, които снима, се превръщат в същински музи. Но както всеки велик творец, така и Дейвид Хамилтън има своите недоброжелатели. Именно защото обектите на неговата работа са невръстни разголени момичета, авангардните фотографии срещат  всеобщо неодобрение и въпроса: изкуство ли е това или порнография? Колеги и професионалисти коментират: „Ние сме дълбоко огорчени и разочаровани от това, че Дейвид Хамилтън е един от най-най-успешните фотографи в света. Книгите му се продават в милиони екземпляри." Англоговорящите страни са най-настървени, консервативно настроените вярващи започват протести пред книжарниците, които продават книгите на Хамилтън.

По стечение на обстоятелствата през 2005 г. полицията на графство Съри във Великобритания обявява книгите на Хамилтън за незаконни, но пък само няколко месеца по-късно ги връщат с извинения по рафтовете, а като причина е посочено: необосновани обвинения. Самият той обаче признава, че сексът е голяма част от неговото фотографско творчество, тъй като според него малките момичета са еротични. Ефектите, които той добавя на самите снимки, допълват еротиката, а текстовете с романтичен почерк под тях я засилват двойно повече. Типичен образ от снимките на Хамилтън е младата Лолита, която той описва като абсолютно неразбрана в Америка, където поражда единствено смут в обществото. За сметка на това Европа е доста по-либерална. Дейвид казва: „Аз съм жертва на собственият си успех. Към тези, които ме хулят, изпитвам единствено безразличие.“ Великите девственици, както още ги описва, всъщност пораждат още по-голям интерес към работата му, а и е всеобщо известен факт, че в повечето случаи скандалите са нещо положително за един артист. Търсената емоция може да се усети с лекота във всеки Хамилтънов кадър. Това, което е забележително, обаче са книгите. „Сестри“ (1972) и „Сънища на младо момиче“ (1972) са най-въздействащи и може би шокиращи. Други заглавия, зад които стои името на Хамилтън, са „The Dance” (1972), “Билитис“ (1977), „Лято в Сен Тропе“ (1983), „Венеция“ (1989).

Хората говорят за Дейвид, че по природа е голям почитател на красотата. Търси я в цветя, предмети, морски пейзажи и най-вече в млади момичета и жени.

В изобразяването на последните се усеща истинско въплъщение между изкуство и красота и точно затова днес определяме еротиката на Хамилтън като „културна еротика“. Защото тя умее да възпитава красота и нежност, а всеки млад фотограф би могъл да се поучи от британеца. Леката мъглявина на почти всичките му кадри ни кара да мислим, че омекотяването на иначе прекалено сексуалните сцени е съвсем търсен ефект и в случая успешен. Обсебен от онзи кратък период, в който момичетата се превръщат в жени и все още не осъзнават божествената си красота, Хамилтън дири своите модели на необичайни места. За него класическите манекенки не представляват интерес, по-скоро селско момиче от провинцията би грабнало погледа му.

Боси красавици, тичащи из цветни полета, тънки тела, изпънати между памук и дантела, летни ленени рокли, разкриващи стройни нозе.

Те са тези, които правят фотографа известен, и освен ако не се запитаме как ги е убеждавал, останалото е чиста доза естествена красота. Тази омекотена еротика не би могла да бъде смятана за неприлична или неподходяща и въпреки това въпросът с порнографията се задава и днес. Вероятно моралните догми, закрепостени у не едно или две човешки съзнания, поставят бариери, но картините не могат да бъдат изтрити. Както и не може да бъде оспорен талантът на Хамилтън. Технически снимките са брилянтни и всъщност невероятно красиви. Тонът им е невинен и нежен, а не провокативен. Чувствеността успява да хвърли мост от сексуалността към изкуството, а артистът оставя трайна следа в света на фотографията. И има защо