МАНГОВАТА ЛУДОСТ

Стихиен спектакъл в Австралия

0 коментара Сподели:

Когато за пръв път влязох в Аnimal Bar в Карумба, се стреснах. Тук цареше същата атмосфера като от филма Дънди Крокодила, със същите пияници, шумни компании, мъже с татуировки, гърлен смях и звънтене на бирени шишета. Но си наложих да се успокоя, защото седях редом с местния блюстител на реда Марк Бюканън. Именно той ме бе поканил да прекарам отпуската си тук, за да видиш онова, в което няма да повярваш!

От септември до март в Североизточна Австралия се разиграва необичаен спектакъл. Всяка пролет, в началото на октомври, сложната климатична машина, която движи мусоните, сменя посоката им и започва да ги дърпа надолу през Индийския океан към Австралия. Хоризонтът над Тиморско и Арафурско море се изпълва с облаци, температурите започват да се покачват, а с тях се изопват и нервите на всички, обитаващи северната и особено североизточната част на Зеления континент. Влажността нараства и започва да полепва по кожата и дрехите, а зигзагообразни светкавици озаряват небето през няколко минути, последвани от мощни гръмотевици, чийто тътен оглася цялата околност.

Това е времето, което местните наричат buildup, или натрупване, нагнетяване, в по-свободен превод в очакване на бурята, прелюдията към последващото Вагнерово кресчендо от разгневено кървавочервено небе, пелена от разярени, нащърбени мълнии, умопомрачителни гръмотевици, кулминиращи в необуздани стихии и бесни порои, познати на аборигените под името бангеренг, или дъждът, който те поваля на земята. Белите австралийци го наричат the wet, или влажния сезон, в по-свободен превод проливни дъждове и наводнения. Влажният сезон стартира през декември и продължава до края на март. Празните корита на пресъхналите до момента реки изведнъж се превръщат в бушуващи потоци, наводнявайки огромни територии, помитайки мостове и шосета по пътя си, откъсвайки градове като Карумба понякога с месеци от останалия свят.

Карумба, където живее Марк, е малко градче, с население 600 души, настанило се сред сезонни мочурища, кални тресавища и соленоводни крокодили, в устието на река Норман, единственото пристанище по брега на големия залив Карпентария в границите на щата Куинсланд. Тук хората се прехранват основно с лов на скариди, нелегален лов на барамунди и отглеждане на банани. Подобни градове изобилстват в Австралия и обикновено се състоят от кръчма, пощенска станция и 1–2 магазинчета, но Карумба имаше две кръчми, пекарна, кораборемонтен цех, склад за гориво и два хладилни контейнера, които, подозирах, бяха пълни с бира, защото тя никога не свършваше и винаги беше студена. Но въпреки това Карумба беше доста изолирано селище, защото най-близкият град, Нормантън, отстоеше на 70 км. После следваха около 100 км до Кройдън, а след това нови празни 130 км до Джорджтаун – така селищата се нижеха едно след друго на големи разстояния помежду си по тънката ивица асфалтов път, често прекъсвана от дълги, прашни отсечки чак до Кеърнс или Бризбейн.

Навън е 39 градуса и всеки се е скрил, задушно е (като пред буря) и така продължава понякога повече от 2 месеца. Слънцето припича, сякаш се опитва да изгори земята (при това доста успешно), подпомагано от упорития югоизточен вятър, който шумоли в листата на палмите и с постоянния си звън докарва хората до лудост. Той идва от пустинята, носи прах и жега със себе си и опъва нервите на всички по северното крайбрежие на Австралия, тъй като не престава нито за миг. Ще спре едва когато завали, но тогава пък започват наводненията. Един безкраен цикъл от несгоди, при който се замисляш защо и как живеят хората тук. Бях дошъл да разбера именно това.

Седейки на сгъваем стол пред дрогерията на Бабата (както я наричаха всички), я попитах как се преживява това време, а тя ми отговори просто и ясно: Отиваш в кръчмата. Но там стават сбивания, възпротивих се аз. Е, все пак вършиш нещо, иначе какво ще правиш, отвърна тя съвсем сериозно. Да, напий се, ама не прекалено много, за да се събудиш, когато почнеш да се давиш в придошлите реки, подметна един от посетителите. Хубава музика, добра храна и готина жена – е, не точно в този ред, ухили се друг.

Да изперкаш казват местните или още го наричат манго лудост, тъй като точно по това време зрее мангото. Колонката, водена от полицейския сержант в местния вестник в Нормантън, казваше всичко: Началото на седмицата е белязано от обичайните гуляйджийски сбивания и шофиране в нетрезво състояние – изглежда времето и мангото отново са се сдушили, за да извадят на показ най-доброто у нас!

Влажният сезон в Карумба е непредсказуем. Тук не вали като в джунглата – от 2 до 4 часа. Бездиханните следобеди са прекъсвани от внезапни поройни дъждове, които се изливат от небето с гръм и трясък в продължение на няколко минути и после спират също така ненадейно, както са започнали – като че ли някой отвърта кран там горе, на небето. Капките направо съскат върху прегретия асфалт и градчето веднага се забулва в гъсти изпарения, които се разнасят бързо и шоуто за деня приключва. Но къде беше драмата, за която бях чувал: за грандиозните наводнения, отнесените мостове, прекъснатите пътища? Тук. Точно над главите ни целият полуостров Кейп Йорк вече едва дишаше, потънал  под вода. Много ферми в околността бяха напълно откъснати от света. В кратките проблясъци, когато слънцето успяваше да пресуши водата, изпълнила коловозите, водещи до тях, те се снабдяваха с всичко необходимо.

Навсякъде вали, тук капе, ядосваше се Марк и разглеждаше картата на Австралия в сайта на метеорологичната служба. Гледай какво става, възкликна той, когато мина с мишката си през Кейп Йорк. Екранът лумна в жълто и червено, цветовете, с които се изобразяват най-големите валежи. В Уейпа трябваше да си сега, да видиш какво се казва дъжд.

Така и стана. Но пътят дотам бе затворен, защото половината от него вече просто не съществуваше. И в 22 часа Марк ме остави с един сак на кея, където бе завързан риболовен траулер, който товареше контейнери. Надявам се тази седмица да е по-добре там горе, отколкото беше миналата, каза помощникът, след като ми посочи къде да си оставя нещата. Валеше толкова силно, че едва дишахме. Наистина. Просто не можеш да си поемеш дъх. Не си виждал такъв порой! Палубата се напълни с две педи вода. Джапахме насам-натам и с опипване намирахме прорезите в долните части на контейнерите, за да ги вдигнем и разтоварим.

Там горе означава град Уейпа, който се намира по средата на полуостров Кейп Йорк, на около 2500 км от Карумба и с горе-долу толкова на брой жители, на края на един от най-невъобразимите пътища в пустошта на Австралия. Едва се минава през сухия сезон, а през влажния това е напълно невъзможно. Дори и да няма катастрофални наводнения, той винаги остава под водата – земята наоколо е толкова равна, че няма какво да задържи и една лъжичка течност. И тъй като е нерентабилно да се транспортират провизии по въздуха за такъв голям (по австралийските разбирания) град, изоставените на милостта на мократа съдба жители зависят от ежеседмичните доставки по море от Карумба.

В 23 часа всички контейнери вече бяха натоварени на борда и вдигнахме котва. Корабът се понесе под пълната луна надолу по реката към откритите води на Карпентария. Имаме всичко необходимо, за да основем малък град, отвърна на въпроса ми какво съдържат контейнерите шкиперът Робърт Харис. Сапун, бръснарски ножчета, плодове и зеленчуци, тоалетна хартия, всичко. Но се приготви, защото там горе играта може да загрубее. Вълните наистина не стават толкова големи, колкото в открито море, но тъй като заливът е сравнително плитък, те редуцират дължината си, за сметка на което увеличават силата си. А и ако завали, тогава вече става наистина страшно.

Пристигайки в Уейпа, разбрах, че Марк е бил прав – тук бе кошмарът, който очаквах да видя, онзи, който даваха всяка година по новините на австралийската телевизия и аз го гледах на сухо и сигурно, на 2500 км от него в Сидни – разяреното, мрачно небе, което бълваше адски светкавици, последвани от чудовищни гръмотевици и плътните завеси дъжд, при които, както сам установих сега, наистина не можеш да дишаш, защото в момента, в който отвориш уста да си поемеш дъх, водата веднага ти я напълва – въздухът сякаш се е втечнил и разликата от това да се намираш под водата и да се опитваш да дишаш и да си над повърхността е минимална. През последните три дни се беше потоп, джипове и хора газеха до глезените във вода, улиците се бяха превърнали в реки. Това наистина е малко депресиращо, каза жената, в чийто магазин влязох. Навсякъде има плесен. Увиваме компютрите в одеяла, а дисковете слагаме в хладилника, за да не плесенясат. Е, дъждът поне вкарва в къщи мравките, които изгонват хлебарките, смее се тя и аз разбирам, че хората тук са свикнали с този начин на живот и че колкото и да се оплакват, няма да напуснат това място.

Разхождайки се из Уейпа, докато Australian Pearl разтовари провизиите, си спомних старата поговорка Внимавай какво си пожелаваш, защото може да ти се случи! Исках да се окажа в малък, наводнен тропически град в пустошта, откъснат от цивилизацията и ето ме сега в Уейпа; и установих, че това не ми харесва особено – краката ми бяха подгизнали от вода, 34-те градуса бяха напоени с влага и мократа горещина буквално залепваше по мен, имах чувството, че всичко, до което се докоснех, е обвито от тънка ципа или покрито с нежната зелена мрежа на плесента, и в крайна сметка нямаше къде да избягам от всичко това. Пътищата бяха затворени, прогнозата за времето предвиждаше още дъжд, а мравките и плесента си пробиваха път през залостените врати и прозорци. Затова се зарадвах, когато разбрах, че траулерът е разтоварил контейнерите по-бързо от очакваното и тръгва обратно.


За 72 часа нещата в Карумба обаче се бяха променили коренно. Направо не можах да позная града – целият киснеше като в огромен басейн, с брегове от камъш и тръстика. За 1 ден паднаха 90 мм дъжд, направо не е за вярване. Вчера Джина ми се обади, че бедстват в Гъм Крийк. Не успели да се запасят, хеликоптерът им не работи. Утре ще се опитам да стигна до тях с пикапа.” „Аз може ли да помогна?”, попитах „Щом искаш…“


На следващата сутрин заредихме нисана с най-необходимото, което Джина беше съобщила по радиостанцията, че им липсва, и поехме към фермата. Но малко след като се отклонихме от Gulf Developmental Road, двата кални коловоза, водещи към Гъм Крийк, изчезнаха в черен водовъртеж, появявайки се отново от другата страна, на около 50 метра. Да му се не види!, удари Марк с длан по волана и се покачи на покрива на пикапа, за да прецени ситуацията. Знам, че тука има мост. Не е много под водата, може би на около 30 см. Ако успея да карам само направо, сигурно ще преминем. Но това, което ме притеснява в момента, е, че като гледам как течението е подкопало срещуположния брод, не съм сигурен дали изобщо все още мостът е свързан с отсрещния бряг. Ти к`во ще кажеш? Да изчакаме един-два дена, пък да се пробваме пак, а?

Като полицейски служител Марк имаше за задача да помага на хората, оказали се в бедствено положение, с каквото може, но често му се налагаше да се връща с провизиите в Карумба. Той обаче успя да помогне на мен да усетя какъв е животът в този откъснат от цивилизацията край, където хората трябва сами да се справят с всичките си проблеми, да видя как преживяват влажния сезон, как успяват да контролират положението, когато газят до коленете във вода, крачейки по главната улица, а откъм съседната цапа срещу тях 4-метров крокодил.

Карумба през май, научих, се радва на много туристи, траулерите вадят пълни мрежи със скариди, а Animal Bar върти страхотна търговия. Югоизточният вятър отново започва да надига глава и тук става наистина студено. Вчера беше едва 25 градуса, а през нощта направо замръзваме, оплака ми се Марк по мобилния си от верандата на дома си в Карумба, докато аз гледах същото навъсено сиво небе в Сидни. И ако за Марк това беше поредният цикъл, за мен бе последната ми година в Австралия и след тези 12 месеца щях да се върна отново при истинския студ, мрачно небе и сив сняг в България.

Ако харесваш пътеписи, виж какво ни сподели Ирен Леви за Куба.

Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *