Нещата от живота

Един български фотограф те разхожда из запустелите кътчета на България

Изложбата "Изоставената България" е един проект на фотографа Христо Узунов, чиято идея е да те разходи из забравените места на родината ни. Можеш да отидеш да разгледаш колекцията му на стълбището на магазин "Ориндж център" на Графа, където ще бъде до 10ти декември. Ние пък успяхме да си поговорим малко с него по темата и разбрахме много интересни неща. Виж какви.

Хората снимат забележителности, ти поемаш по друг много по-различен път. Какво те подтикна да стартираш този проект?
Атмосферата. Когато прекрачиш прага на някое изоставено кътче, потъваш в тишината на един застинал отрязък от времето. Разглеждаш предмети и места, недокосвани от никого в продължение на дълги години. Просто се пренасяш в една друга епоха, до която няма как да се докоснеш по друг начин.

Как решаваш къде да отидеш? Качваш се в колата на принципа „тук ще завия наляво, тук надясно“ или имаш някаква идея къде ще се озовеш накрая?
В повечето случаи попадам на местата на принципа "когато не знаеш къде отиваш, винаги ще стигнеш на правилното място". Oбикновено намирам обектите на снимките си докато пътуваме към съвсем други места. Целенасочено е единствено желанието да избегнем популярните турстически дестинации и вместо тях да посетим места, на които не би отишъл никой, ако няма работа там. Определено си заслужава! Не само зарaди изоставените сгради.

Какво усещаш докато си на тези места и снимаш? Представяш ли си какво се е случвало там?
Oпитвам си да си представя как са изглеждали местата, когато са били пълни с живот. Когато намеря някой интересен предмет си представям историята му – ръцете, които са го държели, сцените, които са се разгиравалил пред него. Разбира се, няма как да знам дали това, което си представям се е случило наистина, но е част от романтиката на изоставените места.

Местните как реагират, интересуват ли се от това, с което се занимаваш?
Местните в повечето случаи реагират с почуда. За тях съборетините, покрай които минават всеки ден са просто купчина инертни материали, оставени на произвола на съдбата и им е много странно защо някой би си направил труда да се вре из тях, че и да ги снима. Има хора обаче, които с удоволствие разказват историята на местата.

Имаш ли любима снимка или любимо място, на което си попаднал случайно?
Снимка не точно, но имам няколко любими места като ЖП завода в София, кравефермата в село Перперек и детската градина в Кърджали. Атмосферата там беше толкова силна и завладяваща, че често се връщам из тях. ЖП завода беше като посещение на някое стихотворение от Вапцаров – беше запазил работническата атмосфера от 30-те и 40-те години на миналия век. Кравефермата пък беше една такава постапокалиптична, сякаш някакъв странен инцидент е обезлюдил мястото, а от руините всеки миг щяха да изскочат зомбита.

А детската градина си беше направо зловеща – беше пълна с бездомни кучета, един скитник се беше скрил в пералното помещение, а в мрачните подземия се търкаляха изкорубени детски кукли.

Беше жестоко.

В снимките си на реализъм ли разчиташ за предаване на чувството или пост-обработката също е важна?
Определено наблягам на обработката. Всеки, които посети дадено място остава с различни впечатления от него, които няма как да се усетят с пълната им сила ако просто разглеждаш снимки и затова се стремя чрез постпроцеса да изразя моите впечатления и емоции от определеното място. Както и да подчертая разни детайли, които смятам, че са важни.

Какво не може да предаде една снимка?
Ммм… в зависимост от майсторството на фотографа, може да предаде достатъчно много неща, но това, което със сигурност не може да се усети от снимките са някои усещания, предизвикани от миризмите. Например слабият аромат на нафта в изоставено индустриално хале, който извиква картината на трудещи се работници илил пък онова специфично усещане за минало, което поражда миризмата на мухъл. Точно както когато се качите на тавана на бабите и дядовците ви в къщата на село.

Какво искаш да е посланието, което носи този проект на хората?
Съхранявайте историята и ценете времето си, нищо не е вечно. Защото когато спомена за нещо се изгуби завинаги, сякаш то никога не е съществувало. На това учат старите сгради.

Виж още една статия за един фотограф, който не просто снима, той просто ги вижда нещата.