С@МОТ@ В РЕАЛНО ВРЕМЕ

Мартина Дечевска представя първия си роман С@МОТ@

0 коментара Сподели:

Ана Ятскевич

Мартина има вид на фатална жена и по всичко личи, че е такава. Прясно долетяла от Ню Йорк, тя се прибира у дома, за да ти разкаже няколко истории, в които ще се намериш. С@МОТ@ ти говори за различните форми – на обреченост, на връзки, на секс, на съществуване въобще. В крайна сметка обаче е роман за изхода, който рано или късно намираш по своя си начин.  

Добре дошла, Мартина! Как е София след Ню Йорк, добре ли е у дома, или “у дома” е вече зад Океана?
България винаги ще остане моят дом и моят пристан, независимо в коя част на света живея в момента. Това е и една от причините, поради които татуирах стих на Яворов на крака си, точно преди да замина за Щатите. А и все още пиша и работя за български медии и тук, и зад Океана. Много съм щастлива да бъда обратно в София, където винаги прекарвам страхотно, и нямам търпение скоро да се прибера и до Пловдив, който е родният ми град.

Доста хайп около първия ти роман С@МОТ@, мислиш ли, че докосна болна тема?
В последните години забелязвам нарастващ интерес на хората към s&m (садо-мазо – бел. ред.) културата – дали заради нарастващото количество препратки в клипове и филми, дали заради това, че сме станали по-освободени. Дали е болна тема, не знам, но определено е обвързана с едно приятно количество „болка“.

Разкажи откъде дойде идеята за романа?
Започнах С@МОТ@ през 2008 година в Тунис, където бях на почивка с майка ми. Първата линия на историята, по която започнах да работя, беше тази на Роберта – студентката по психология, която е затворена в стая, където единственият обект е нейният компютър, и тя трябва да накара юзърите на социалната мрежа ImageBox да отнемат живота си, за да получат онлайн безсмъртие. Впоследствие съдбата ме срещна с момичета, които практикуват s&m секс тук, в България. Мислех да правя статия за тях, но събрах техните истории в образа на Валерия и всичко си дойде на мястото.

Кои са момичетата, които ще се намерят в книгата ти? А момчетата?
Със сигурност хората от моето поколение, които са вечно пред дисплеите, а и хората от предните, на които им е трудно да си обяснят това.  Книгата ми е вдъхновена от истинските истории на мацки и смятам, че и на доста от мъжете би им било интересно, а и полезно да видят какво се случва в главите на жените.

Ако мъжете четяха повече „женски“ книги, това щеше да спести много неразбиране между половете.


Смяташ ли романа за хардкор?
Реалността, в която живеем, е достатъчно хардкор, a С@МОТ@ е вдъхновена от същата тази реалност, значи сигурно е хардкор.

Идентифицираш ли се с някоя от героините?
Авторът винаги оставя частица от себе си във всеки от персонажите си, но образът на Валерия e базиран на истинските истории на момичета, които се занимават с s&m.

Дразнят ли те сравненията с „50 нюанса сиво“?
Излизането на С@МОТ@ съвпадна с премиерата на филма, който трябваше да излезе още миналия август, но след това беше забавян няколко пъти. Знаех, че сравненията са неизбежни, и затова не се и дразня. Но докато „50 нюанса сиво“ започва като фен-фикция по сагата „Здрач“, С@МОТ@ e базирана на истински истории на момичета, които са обвързани с s&m културата тук, в България. А и за мен поне най-секси и скандалната част покрай филма е клипът на последното парче на Бионсе Haunted, което е включено в саундтрака на „50 нюанса сиво“.

Защо новата литература все се върти около секса, какво стана с платоничната любов в 300 страници, писмата с восък и целуването на ръка например?

Хората нямат време. Или поне си мислят, че нямат време, особено в големите градове.

И затова искат да изконсумират всичко тук и сега. Никой вече не чака по шест месеца, за да спи с гаджето си, повечето ми познати го правят на първата до третата среща с нов партньор и книгата ми отразява тази реалност.

Кои са първите хора, които прочетоха книгата и какви са коментарите?
Бившето ми гадже беше първият човек, който прочете книгата ми, и мисля, че я хареса, но ми даде и конструктивна критика, след която работих още доста по формата на текста. След това няколко приятели я прочетоха, сред които и Тео Чепилов, на който дотолкова му допадна, че се съгласи да ми стане редактор.

Каква си ти в интернет, опиши профила си? Какво стана с блога?
Използвам Фейсбук основно за работа и май се оказва най-лесният начин да се свържа с приятелите си, особено тези в България. Имам доста имейл акаунти и следя два-три от тях почти нонстоп. Гледам да се чувам с бабите си по Skype почти всеки ден. Поддържам и Instagram профил. В Twitter съм, когато ми трябва информация бързо. Но истината е, че в днешно време, ако нямаш интернет, все едно са ти отрязали ръката. Още през 2006 година създадох блога си A wish for wings that work, който ми помогна да еволюирам като автор и пое много истории на различни теми. След като заминах за Ню Йорк, обаче започнах да намирам все по-малко време за него, а и създадох flowersinagun.com – който е музикален блог на английски, с различни автори, които пишат за него.

Музиката все присъства някъде между редовете в историята, като какво звучи романът ти?
The Cure, David Bowie, Swans, Depeche Mode, Blur… звучи като алтернативно ню уейв парти в затъмнен секси клуб.

Кога и къде да дойдем да се запознаем?
Премиерата на книгата ще бъде на 11 март в „Плюс Това“ от 19:00 часа. Ще има и представяне в Пловдив, но още уреждаме детайлите – ще бъде обявено съвсем скоро на Фейсбук страницата на книгата.

Подхвърли ни един откъс…
„… Когато отново ги отварям, се намирам в помещение, приличащо на уголемена кибритена кутийка. Без прозорци и врати. Облицовано с бели, меки стени като в лудниците. Почти празно. В срещуположния на мен край са разположени масивно мрачно бюро и офис стол с лъскава черна кожа. На бюрото седи затворен лаптоп. Приближавам се бавно. Когато стигам до оскъдната мебелировка, очите ми се разтварят в учудване. Та това е моят компютър! Няма съмнение в това. Ето я лепенката с котенце от дясната страна под клавиатурата. Ето го издраскания отстрани капак. Ето я клавиатурата с полуизтритите букви. Ето я любимата ми оптична мишка с дизайн на сърчица и черепчета.

Това е моят комп. Какво прави тук в тази странна стая?

И какво правя аз тук? Нали умрях?

Нали колата ме блъсна? Дали това е адът?

Раят?

Прословутият задгробен живот? Това ли се случва след смъртта? Умрях ли всъщност?

Не си спомням удара. Оглеждам и опипвам тялото си. Не забелязвам никакви видими наранявания, не усещам болка. Хваща ме яд, че затворих очите си в сублимния момент. Не трябваше да ги затварям. Трябваше да наблюдавам съприкосновението. Толкова безсмислени неща гледам всеки ден, а за това, наистина важното, бях със затворени очи.
Отправям се към срещуположната стена. Пипам я. Допирам главата си до нея. Не чувам нищо. Държа главата си допряна. Стиснатите очи капят. Сълзите се сипят по пода. Той изглежда идентично като стената. Като бяла, кожена, евтина тапицерия на стол в лекарски кабинет. Щипя се с надеждата да сънувам. Не сънувам. Ощипвам се по-силно. И по-силно. Мамка му! Какво е това? Какво е?

Думите и мислите се разтварят в съзнанието ми. Ето го истинския ужас. Ето го. Това, от което съм се страхувала. А сега!? СЕГА? КАКВО ЩЕ СЕ СЛУЧИ С МЕН? Ще умра тук. Сама. Чакай малко. Погледът ми се спира отново на компютъра ми. Ще го пусна да видя какво ще стане. Приближавам се бавно до него. Пълна с недоверие. Все едно се приближавам към звяр. Споко бе, Бети, това е просто компютър. Натискам бутона On.

На екрана се появява телевизионен шум. След малко целият става чисто черен, заискрява ярък червен надпис ДОБРЕ ДОШЛА, БЕТИ!…“

Ако литературната тема е твоята, виж и интервюто ни с Иван Димитров.

Сподели:
Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *