СОФИЯ Е ГОЛЯМА И СЛУЧАЙНОСТ ДЕБНЕ ОТВСЯКЪДЕ

Ако понякога чистосърдечно си мислиш, че звездите ти го говорят, може би просто разпознаваш знаците

  • 16.06.2015
  • от Габи

Случвало ли ти се е да си мислиш за приятел, когото не си виждал отдавна, и след две минути той да ти се обади по телефона? Или да си мислиш за нещо и човекът до теб изведнъж да повдигне същата тема, върху която разсъждаваш? Разбира се, че ти се е случвало. Въпросът е не дали си попадал в подобни ситуации, а как си ги обясняваш.

Дали си склонен да приемеш, че съществува нещо отвъд физическите ти възприятия, или просто те боли фарът по тоя въпрос, ‘щото не са ти излезли мачовете от Еврофутбол.

„Разни хора, разни идеали”, е казал творецът. Ако и ти си един от хората, на които им се случват подобни неща, но по една или друга причина не говориш за тях, прочети долното. Най-малкото ще разбереш, че има и по-луди от теб.   

...

„Беше събота сутрин. Слънцето огряваше през прашния прозорец и сякаш ме ръчкаше в ребрата, че е време да ставам. Скачам като войник, взимам си душ, мия си зъбите и се обличам. Решил съм да се разходя, но не знам къде. Денят е слънчев, животът кипи, а аз съм готов да се изпотя като кон, разхождайки се  по прашните софийски улици. Но преди да изляза – парфюм! Трябва да се напръскам, защото миризмата на обор отдавна не е на мода. Поне не в по-големите градове. Търся парфюм – няма парфюм. Идеално! Сещам се, че имам приятелка, която при случайна среща ми каза, че работи в Студентски град в парфюмериен магазин. Идеален повод да се разходя и да свърша малко работа. Лошото обаче е, че нямам нито неин телефонен номер, нито знам къде се намира магазинът. И ако ще я търся, то ще бъде на магия. Сено в купа с игли, или там как беше. Както и да е. Минава се една цигара време и решавам, че ще тръгна към Студентски град.   

Тръгвам от Младост 4, сменям два автобуса и се озовавам пред сградата на УНСС. Поемам дълбока глътка въздух, хвърлям един поглед към усмихнатото слънце…и се чудя к’ви, да го еба, ги върша. Сещам се. Бях тръгнал за парфюм, без да имам никаква идея къде трябва да отида. Почвам да се озъртам като загубен насред гората, който търси маркировка. Изненада! Покрай мен минава автобус 280 с рекламен надпис „Еди-коя си банка, много близо до Вас”. Автобусът продължава нагоре по улицата и свива вляво. Проследявам го с поглед, като в същото време получавам съмнителен сигнал от черепната си кутия, че трябва да го последвам. Така и правя. Захождам направо и на кръстовището свивам вляво. Вече съм наясно със себе си, че се опитвам да намеря парфюмериен магазин в София единствено с помощта на знаци от съдбата, повелята на звездите и… обезпокоителното ми психично състояние. Първото нещо, което забелязвам пред мен, е огромен билборд с реклама на минерална вода, която гласи: „Усетете вкуса на живота!”. Хвърлям един поглед на билборда и с дебилна усмивка на биполярно разстроен продължавам надолу по улицата. Приповдигнат съм и се чувствам странно добре.

Въобразявам ли си, или нещо наистина се случва.

Вървя още двадесетина метра и пред мен забелязвам средноголяма дървена табела, забита на кол в земята, на която пише: „Внимание, строителен обект! Опасност от падащи предмети. Моля, преминете от другата страна на улицата”. Отчитам табелата, пресичам улицата и отивам на насрещния тротоар. Отново започвам да се озъртам за знаци със зорък поглед на военен ветеран с посттравматичен стрес на Нова година, пресичащ булевард на червено. Какво търся – и аз не знам. Всъщност знам, но ме е страх да си призная. Търся знаци, които да ме отведат до мацката, която продава парфюми в Студентски град. Гледам наляво, обръщам се надясно, после пак наляво – нищо! Поглеждам напред и…ШАМАР с опакото на ръката! Момичето, което до момента издирвам със способи, характерни за някой в напреднала фаза на параноидна шизофрения, седи в столично заведение точно пред мен. На маса точно до тротоара. Не перде на очите да имах, а да бях шибаният Рей Чарлс, нямаше как да не я видя. Следва шок.

Вървя към нейната маса, ококорил съм се и усещам как главата ми се пълни с кръв, а крайниците ми изтръпват. Настръхнал съм. Стигам масата, подавам й ръка и…не мога да вържа две приказки. Изсумтявам нещо, заеквайки, и се държа, сякаш преди малко съм се наял с психотропни гъби. Приличам на дебил с активно слюноотделяне, който за пръв път са го пуснали да се разхожда навън без придружаваща медицинска сестра. Чудно! Някак успявам да взема телефонния номер на мацката. Казвам, че ще й се обадя, и махам за довиждане. Надявам се да не се обади на полицията, за да ме задържат малко по-нагоре по улицата заради нелепо поведение. Отдалечавам се и започвам да се смея на себе си и на абсурдната ситуация, която току-що преживях. При все че бях тръгнал за парфюм, а когато намерих човека, който ми трябва, си мислех за всичко друго, но не и за парфюми. Уви, явно предпочитах миризмата на обор.”

...

Всеки може да даде куп различни обяснения за случката по-горе. Аз имам моето, което не е задължително да е и твоето. И в това е чарът. Дали вярваш в съществуването на неразривна връзка между теб и заобикалящия те свят, ще кажеш ти. Аз знам за себе си.

Не бях открил топлата вода. Карл Юнг говори за такъв тип случайности, наричани от него „синхроничности”, в своите трудове 80 години преди баща ми да си позволи да пусне няколко милиона безработни копелета в борсата на майка ми, в резултат на което да се пръкна аз. Но това е друга тема. Който има интерес, може да се поразрови.

Какъв е изводът от всичко по-горе? Отговорът оставям на теб. Включително да смяташ, че спешно се нуждая от специализирана психиатрична интервенция.
За мен остава надеждата, че „лудите” не са на изчезване, дори обратното. На изпроводяк ти казвам – усети вкуса на живота, като правиш необичайни неща. И не забравяй, че който търси – намира. Не само парфюми…   

И едно обяснение в любов към София, която обича случайностите.