Нещата от живота

"Веднъж видях пчела да се дави в мед и тогава разбрах..."

19 часа е, а вече е тъмно. Мразя го това време от годината. Има и бонус. Вали като из ведро. Докато се боря с чадъра, вятъра и проклетия дъжд, препускам като кон в галоп към метрото. Закъде бързам, и аз не знам. С някакво удовлетворение, че съм горе-долу суха, се качвам на вагона. Откъде са се взели всички тези хора. Не е час пик. Заглеждам се в тълпата. Една възрастна дама търси място, на което да седне. Учениците, както и другите хора във вагона се правят на разсеяни. Ставам. Егати, къде ви е възпитанието бе, хора?! Клетата жена ми благодари с усмивка, макар че зад нея прозира тъга. Питам се от какво ли е провокирана? На тези години сигурно я тормозят много неща. Решавам, че старостта и самотата я мъчат най-вече. До нея са седнали мъж и жена. Говорят си какво ще си приготвят за вечеря. "Ядат ми се крилца и картофки", казва тя. „Ще си вземем и Ретро“, добавя той. „И ще гледаме онзи филм с Леонардо ди Каприо. „Вълкът от Уолстрийт“, добавя жената. И се целуват. Между тях има някакъв магически синхрон. Личи си, че са влюбени.

Странна порода сме ние, хората. Когато имаме това, което сме искали, разбира ме, че не ни е достатъчно, и пак си искаме своето, което вече не е наше.

По дяволите, как липсва ми това. Допреди няколко месеца имах сериозна връзка. 10-годишна. Представяте ли си?! 10 години не съм била сама. На почти 30 съм и единственото живо нещо, което ме чака в къщи, са две златни рибки. Пупи и Лупи обаче не са от тези специалните, не изпълняват желания. Апартаментът ми е малък, но от всяко кътче дебнат спомени. Дори любимите ми книги, прочетени по 2, дори 3 пъти, напомнят за онази гадна дама САМОТАТА.

Когато си обвързан сериозно и тръпката отмине, защото, каквото и да си говорим, тя угасва и ти става скучно. Гледате едни и същи предавания, не пропускате филм с Джейсън Стейтъм, защото му е любимият актьор. Спрели сте да излизате заедно. Не сте ходили двамата сами на ресторант от миналия век. Вечерите, уикендите, месеците са едни и същи. Ставате и бързате за работа, а след нея вечеря и пред телевизора. После пак лягате и пак ставате и кръгът отново се завърта. Няма я романтиката, няма ги вечерите на свещи и дългите разговори. Сега те се свеждат до „как мина денят ти“, „а твоят“ и отново потъвате всеки в своите мисли.

Искрата е отстъпила място на скуката и баналната монотонност. Изненадите и те са отишли някъде… Къде? Сигурно при някоя прясно влюбена двойка. Един ден ти светва. Всичко е умряло, счупено и е време да си хванеш багажчето и с 200. Повтаряш  си максимата„по-добре сама, отколкото зле придружена“. Клише, но вярно. Така си мислех тогава.

Оправдаваме се с клишета, които ни хлъзват като кола, минала през аквапланинг.

Сега не ме кефи. Тъпа фраза, която повтарят хората, решили се на раздяла. Да му се не види, как ме подхлъзна, като кола на аквапланинг. Сега си свободна. Ходиш във всеки софийски клуб, за който са ти говорили приятелките. Пиеш много и до откат. Шотове, уискита, шотове и докато не стане тра-ля-ля. Запознаваш се с пичове, но сега не ти се занимава. Свободна си и искаш да се кефиш на живота. Да отидеш до Сърбия с колегите. Да се напиеш и да си направиш татус, без да ти каже някой „това не е разумно“. Правиш всички неща, за които си се спирал или си бил спиран. Да, но и това омръзва. Ей няма угодия.

Женски глас ме вади от размислите. „Следваща спирка Надежда“. Трябва да слизам. Каква ти надежда.

Навън е още по-тъмно. Продължава да вали. Вървя към вкъщи. Спирам пред блока и пъхам глава в чантата, за да намеря ключовете. Червило. Химикалка. Кога ще я подредя. Утре. Ето ги. Пъхам ключа, не завърта. Хей, да не са сменили ключалката. Ще се разправям с домоуправителя. Нещастник. Небето светва и пада гръмотевица. И се осъзнавам. Тук не е моят дом, вече не.

Мокра до кости влизам вкъщи. Поздравявам Пупи и Лупи. Не отговарят. Разбирам лафа „да мълчиш като риба“. Скучни събеседници са, не продумват. Свивам се на дивана. Сама съм. И дори няма кой да ме напсува. Няма кой да мрънка, че не съм измила чиниите или че мусаката е загоряла. Сипвам си вино и гледам капките, които се изливат от небето. И на мен ми е такова. Дъждовно. Тъпото клише ме прецака. Ето ти сега свобода. Ама тя не идва с упътване и в този момент идея нямам какво да я правя. Самотата понякога е в свободата!

Виж още метаморфозата сингъл-обвързан, или как спираш да звъниш на жените си 911 в 5 сутринта.