Старата плоча на нов глас
Да преоткриеш класиката, или защо грамофонните плочи, страстта на тангото и романтиката от миналото не са отживелица, а лукс
Многото почивни дни по празниците обикновено са добро време за подновяване на стари приятелства. Всичко някак деликатно те приканва да звъннеш на онзи, с когото се смеехте до сутринта преди две години по същото време и създавахте истории, които и до днес разказваш, но неясно защо пътищата ви се разделиха.
Така и аз реших в една вечер да пия вино с едно момче, с което бях сигурна, че отново ще се смеем, макар вече да не сме съвсем същите и макар все да не намирах свободно време за него.
В типичния си леко бунтарски, леко арт, но без излишната помпозност стил се появи със закъснение на срещата ни и вече привършвах първата си чаша вино. Носеше в ръцете си няколко кутии, а на лицето му имаше широка усмивка, каквато не бях виждала от последното интервю на Орлин Павлов, което засякох по телевизията.
От вратата започна да ми обяснява колко е щастлив, защото най-накрая намерил някаква плоча, която търсел от месеци. Гледаше я с такава любов, с каквато не съм го виждала да гледа дори жена.
За да уважа ентусиазма му, цялата вечер говорехме за предимството на винила пред CD-та, MP3-ки и всякакви други носители, без които не можем да си представим живота. По-скоро той говореше, аз слушах. И ако в началото на вечерта мислех, че е поредната му безсмислена мания, с каквито го помня отпреди, то три часа и споделена бутилка вино по-късно вече бяхме в тях, за да ми демонстрира „магията“.
А магия има. Особено когато има кой да ти я покаже и ти си готов да я усетиш, без да оставяш предварителните очаквания да прецакат усещането. Музика като музика, казвах си аз. Но не точно.
ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ КЛАСИКАТА
Във винила има романтика. От тази, която отдавна се смята за отживелица, а в онази петъчна вечер аз преоткрих като лукс. Като се поразрових малко повече по темата, излиза, че този тип носители преживяват нещо като ренесанс и отново са на мода. През последните години продажбите скачат невиждано и бият всички рекорди от средата на 90-те насам. С две думи плочите, с които са израснали поколения, а нашето – това на дигиталните технологии, отдавна смяташе за мъртви, не просто са оцелели, а се завръщат с пълна сила.
Та така. Сипах си чаша вино и без очаквания, както казах, заслушах „Ролинг Стоунс“. Според „учителя“ ми, за да усетиш разликата, за първи път трябва да чуеш нещо вечно и настина стойностно.
Звукът от винила е плътен и приятен. Някак дълбок и поглъщаш. Реално, наистина е по-близък до оригиналния, защото не е минал през дигитализация. Има обаче и един сантиментален момент, който е не по-малко ценен. Да държиш в ръцете си плочата носи един дух от миналото, който те кара да усещаш по друг начин културната стойност на музиката.
Като започнеш от обложката и минеш през това, което е нещо като ритуал за ценителите, да станеш и да я смениш след 20-ина минути. Това е страст, която малцина разбират.
Интересно е, че голяма част от любителите на винила са млади хора, които далеч не помнят времената, когато музиката е била предимно на плочи. И все пак те откриват чара.
Често той е в самото търсене. Да дадеш от времето и средствата си, за да държиш в ръцете си една плоча, която е скъпа заради това, че е първото издание или ще те пренесе няколко идеи по-близко до музикалния гений на великите групи от 60-те,70-те или 80-те. Е, разбира се, сега можеш да чуеш на плоча и Джей Зи.
Бащата на моя приятел дори с носталгия и истинско вълнение в очите ми разказа за пазара за плочи на „Патриарха“, който съществувал някъде допреди началото на 90-те, и ужасно ми се прииска да го бях виждала. Когато ценителите са слизали точно там от тролея и са се пазарили с търговците, които носели плочите в големи чували. Нещо като битак, но не такъв, какъвто младите си представяме.
Нелегално място за среща със съмишленици, които нелегално мечтаели за едно друго време. Това, в което сега живеем, но може би не е такова, каквото те са си го представяли.
ЗА СТРАСТТА НА ТАНГОТО И ЖИВОТА
Грамофонът те докосва именно до онези поколения, които са пили вино под звуците на същите тези плочи и са имали времето да се насладят на момента. Които са държали на качеството, не на количеството, на вечното вместо на еднодневките и на стойностното вместо на модерното. Когато романтиката не е била клише, влюбените са танцували танго и са се обичали със страстта, която то носи в себе си.
Когато се е намирало време за дълги вечери на свещи, разходки сред природата, за да се насладиш на планината, а не на СПА центъра, смелост за разговори за истинските чувства и страхове, които са били на почит, а не крити достатъчно навътре в нас, за да не те помислят за лигльо, както понякога е сега.
Затова наистина си заслужава да извадим от прахта отдавна забравените грамофонни плочи и в тази атмосфера да обърнем внимание на качеството на изживяването, на качеството на хората около себе си и на нас самите като такива, на емоциите, с които пълним дните си. На добре забравеното старо, на ценното, което може би никога не е трябвало да забравяме или за което все още не сме били достатъчно пораснали.
редакторите
