ЖИВОТЪТ Е ОКАЯН ЗАНАЯТ

Във всеки един от нас дреме по един малък Маркиз дьо Сад

  • 02.02.2016
  • от Илина Григорова

Животът си е един окаян занаят, трудна за изпълнение задача, неизвестна с още много неизвестности.  Като се замислиш обаче, кое му е толкова трудното? Събуждаш се, пиеш кафе, отиваш на работа, прибираш се от работа, ядеш, гледаш тв и лягаш да спиш. Просто е. Няма какво толкова да му мислим. Защо тогава обаче в главата ни бумтят всякакви мисли и тревоги, които ни карат да стоим будни цяла нощ? Когато в главата ни трещи война, по-яростна и от Втората световна, има ли нещо, което може да я усмири?

И колко инвестиции трябва да налеем в ремонта на душата ни, за да запълним веднъж завинаги зеещата дупка там?

Може би, за да сме винаги щастливи и благодарни,  трябва всеки ден пред очите ни да умират хора от всякакви ужасяващи болести и да гледаме снимки на страдащи бебета – бежанчета от Сирия, Афганистан и т.н. Само така няма да забравяме това, което иначе винаги си казваме, когато срещнем някоя сърцераздирателна история във Фейсбук: „Ето какви нещастия се случват в света, а аз съм седнал да се притеснявам за това, дали той ще ми пише! Хора умират, а аз... не ме е срам!”

И така известно време се чувстваме добре. Облекчение се прокрадва в душите ни. И докато някъде там някой умира я от новия вирус Зика, я от някое открито преди около 200 години заболяване, ние си пийваме чашата вино спокойно, гледаме с премрежен от любов поглед човека до нас и за малко, поне за малко се чувстваме... щастливи. Докато пак не зазвучи познатият звук. Бум, бум... бум!

Сами се подлагаме на мъчения, на които биха завидели вкупом и Маркиз дьо Сад, и авторката на „50 нюанса сиво” Е. Л. Джеймс.

Съмненията и страховете са способни да изкарат въздуха от дробовете ни по-бързо и по-болезнено и от светкавичен удар в стомаха. Да ни вкарат в тайфун от самообвинения, угризения и самосъжаление. А навън животът си тече...
Защо никога, ама никога не можем да бъдем спокойни? Да бъдем радостни? Да бъдем благодарни? Винаги намираме нещо, за което да се притесняваме, за което да се ядосваме, за което да страдаме: „Защо не ми се обади?”, „Изключих ли печката?”, „Изпратих ли онзи имейл?”, „Ами ако не успея да запаля колата...?”, „А ако шефът наистина ме мрази... или пък ме обича? Да не би да ме сваля този стар перверзник?”

А може би щастието си е едно скучно занимание, което също като някое ново хоби е интересно само в началото, а след това става някак си еднообразно и спира да ни забавлява достатъчно.

Да си в ролята на Щастливеца е като  ролята на Добрия в някой филм. Уж трябва да ти е симпатичен, но някак лошият винаги ти е по-интересен.

Доста от нас търсят и се стремят към ролята на мъченика съвсем съзнателно. И не е задължително  да осъзнават това. Ако например, докато вечеряш с половинката си, тайно разглеждаш профила на онова момиче/момче, с което се запозна преди няколко дни, ще ти кажа веднага: търсиш си проблема.  Драмата. Сега едно разглеждане на профила изглежда невинно, но само след няколко месеца ще се криеш в тоалетната, за да пишеш съобщения тайно и ще се питаш: защо ми трябваше това?

Спомням си как голяма част от колегите ми в НАТФИЗ казваха: аз уча за „драма” - не „Аз уча за драматична актриса”, а „за драма”. Но не се ли учим всички за тази роля, докато растем? Може би вярваме, че колкото по-често се разпъваме на кръста на измайсторената в главата ни лична Голгота, толкова по-сладко след това ще усетим Възкресението?

Може ли въобще да съществува щастие без нещастие? В способността да измисляме неща, за които да се тревожим и за които да сме измъчваме, сме по-способни от Маркиз дьо Сад. Защо обаче не сме толкова изобретателни, когато трябва да намерим изхода от тази задънена улица?

А всъщност щастливият човек наистина съществува. Виж какво е да живееш с еднорог.