Нещата от живота

А нещата, които ми причини

Нещата са прости в тяхната сложност, защото никога не ти липсва някой, с когото не се е получило, а ти липсва това, което не се е получило.

Винаги съм знаела, че в любовта не е като на пазар. Няма сергии с мерилка, защото не можеш да претеглиш кой колко дава и взема. Там се чувства, а когато някой е с теб и не че не те обича, но е осезаемо по-малко, отколкото ти обичаш него, трябва да го пуснеш. Хората обаче неистово желаем тези, които обичаме, да ни отвръщат така, както ние го правим. Все едно са длъжни.

Може би единственият дълг, който има някой към нас, е да спре кошмара, преди да се е развихрил, да скъса преждевременно, за да прекрати продължителната агония. Това е по-човешко, отколкото лъжите и използването, но звучи по-страшно и болезнено. Не е лесно да пуснеш нещо, което си сграбчил в уж нежната си хватка, но го задушаваш. Точно както не е лесно да изхвърлиш продукт, който не си изцедил до края.

Парадоксът е, че изцежданите последни капки живец в едни отношения се оказва, че се стичат от болката и огорчението на собствените ти рани. Дори да дадеш най-доброто от себе си, понякога просто няма да се получи.

Няма жертви и победители в една връзка. Ролите се сместват необратимо и слабостта носи на плещите си голяма част от вината за това, което преживяваме след поредното разочарование, защото именно жертвата в нас се възползва от съжалението и всички други чувства, поддържащи като патерица нещо, което не върви.

Нещо, което е куцо, но ни е страх да осъзнаем, че няма да сме вечно млади, за да се задоволяваме с недостиг и липси, които ни превръщат в инвалиди с неизчерпаемо търпение. Мотивацията да мълчиш и преглъщаш е рожба на вярата, че нещата ще бъдат както преди, че всичко ще се нареди и първите няколко месеца ще се върнат със същата зашеметяваща сила, с която са повалили всичките предпазни мерки, защото си се влюбил абсолютно необратимо. В някои случаи едностранно, за съжаление.

Ситуацията не е любов и още нещо, а любов без нещо. Искаш да си център на внимание, за да превърнеш партньора си в център на разкаяние, но подобна печалба е на загуба.

След края на такива отношения изпадаш в синдром „разочарование от пръв поглед“ и прехвърляш всичко негативно върху последвали взаимоотношения. Търсиш сходства в държанието, пренебрегването или жестовете, анализираш думите изрядно, позволяваш си да обвиняваш, без да си сигурен какво се случва, и никога не се чувстваш достатъчно влюбен. Имам си любима жена, която беше написала:

 „От всичките ми бляскави
самоубийства досега
ти си най-тъпият бръснач,
най-засичащият пистолет,
най-изветрялата свръхдоза,
най-недостатъчно високият етаж.“

Да, наистина не се учудвай, че и до днес си най-високо в скалата за определяне колко някой ме нарани. Вероятно короната е тежка при подобна челна позиция. Всеки човек си има най-добрия лош пример за близък, който го е съсипал. Познавам това състояние наизуст и никога нямаше да се отърся от него, ако не бях преодоляла страха да се върна към идеализирания образ на разкоша и ужаса, за да осъзная няколко неща…   

Не ми липсваш Ти, а всичко, което ми причини. Всичко, което бяхме способни да си причиним – хубаво и лошо. Без остатък и компромиси.

Има хора, които са всичко, което не искаш да се връща в живота ти, но са пример за най-силна емоция, която си почувствал изобщо. Това си Ти. Всяко Ти на всяко различно Аз. След това започнах самоучител по даване на шансове на себе си и на другите. Трябваше, защото рано или късно се оказва, че някой не е опора, на която да облегнеш своето рамо, а се е сраснал с него. Давате си взаимна сила, от която могат да израснат криле.

Това не се случва с обвинения или желание за забрава, мърморене, че не трябва да си спомняш за това или онова, а ясно осъзнаване, че всичко, което сме изживели, не е отделно от нас самите, а ни е превърнало в това, което сме.

Не мисля, че някой трябва да избира загниването в илюзиите по разпадналото се минало, вместо да си позволи да полети дори и за кратко. Миналото дори не е разпаднало се, а е нещо, което е под нас и трябва да гледаме от птичи поглед. Така гледката е по-ясна, а небето очаква нашата свобода, която си даваме с посоката, която избираме.