ЧЕРВИЛО, ОЧНА ЛИНИЯ И МАЛКО ПОЕЗИЯ

Идваш, сядаш сама на бара и палиш цигара

  • 02.07.2016
  • от Александра А.

Денем нося косата си небрежна. Обичам да я роша с пръсти и да ходя с тъмни очила. Дънките ми винаги са срязани и шаловете ми висят по раменете. Полите са дълги и непретенциозни. Не подчертавам очите си, рядко червя и устните си. Диво и слънчево дете. Небрежност и несъвършенство. Денем.

Когато луната покаже сребристото си лице сред дърветата, когато реша да поскитам из нощна София и да пия тръпчив алкохол с любими хора на любими места, тогава бъркам  в шкафчето и вадя очната линия. Стягам косата си на опашка. Нито един косъм не бива да ми пречи. Доближавам огледалото.

Нощната лампа е пред лицето ми. Отварям капачката. С едната си ръка бавно опъвам външното ъгълче на клепача. С другата приближавам четката и започвам да творя поезия на лицето си. Потъвам в магията на един свещен ритуал.

Времето спира. Часовникът не работи. Делникът се загубва някъде между треперещите пръсти и желанието за съвършенство. Съществувам в едно нереално полувреме, в което се свързвам с древните египтяни. Виждам как са създавали очните си линии от олово, мед и черна руда.

За секунди се превръщам в Одри Хепбърн и ръфам кроасана си пред „Тифани“.

Изведнъж косата ми изсветлява до съвършено русо, устните ми стават плътни, а очите се притварят. Поглед, опиянен от живота, унесен от любовта. Ставам Монро и стягам талията си, изпъвам гърдите си и заживявам във времена, далечни от сегашните.

С всяко повтаряне на четката влизам вътре в себе си. Там, където съм Ана Карина и бретонът ми е прекрасен и къс. Там, където се возя в колата с Лудия Пиеро, нося широки шапки, рисувам по улицата и погледът ми винаги е изящен. Понякога еротичен, друг път мистериозен.

Любовен, отнесен, честен, измамен, но винаги съвършен. В красивата черна рамка, която ме кара да съм кино и литература едновременно. Да съм муза и творец.

Когато красива жена пуши сама на бара, е артистично. Когато красива жена с очна линия пуши сама на бара, тогава... тогава е чиста поезия. Специална поезия. Интимна. Като старите филми. В черно и бяло.

Чаша вино. Няколко цигари. Аз. Огледалото. Очната линия. Луната и лампата. Рамкирането на погледа често е невъзможно. Извратена игра на геометрията, в която понякога губя.

Но в моментите, в които се получава, изпитвам вълнение от усърдността, красотата и артистичността. Усещам тиха, вътрешна и вдъхновяваща комуникация с великите жени, живели преди мен. Чувствам се Малена, Одри, Ана, Мерилин...

Когато очите ми са готови, часовникът отново започва досадно да тиктака. Разбира се, вече закъснявам.

С луната спокойно се гледаме и се усмихваме една на друга. Градът ще ме почака. Тръпчивият алкохол и приятелите ми – също.

Ще кажа, че е закъснял трамваят или че ме е забавила съседката.

Ще обвиня всеки удобен. А празната чаша, огледалото, цигарите и очната линия в шкафа ще знаят истината и мълчаливо ще чакат да се върна и някоя вечер отново да спрем времето и да попътуваме в миналото.

ДА СТЪПВАШ КАТО ОДРИ