Не искам да раждам и не съм лош човек

Еднакво гадно е да си на 30 и да те чакат да забременееш и да си на 90 и да те чакат да умреш

0 коментара Сподели:

Налага се да започна с горното уточнение, понеже много лесно се вади заключението – тя не иска да има деца, значи най-вероятно не е добър човек. Аз пък вярвам, че тази ми житейска позиция по-скоро ме прави искрена и отговорна личност. Все пак ще ми се наложи да отговоря на въпроса – защо?

Първо да наблегна, че това нежелание се явява на този етап от живота ми. В момента съм точно на 30. Добре де, на 30 и няколко месеца. Но да не се отклонявам от най-важния журналистически въпрос. Защо бе, Бела, защо не го искаш?

Ами това е, няма го желанието, ентусиазма и ако щеш хъса, с който съм започвала хиляди други неща. Вътрешното чувство на увереност и задоволство, че се качваш на правилния кораб. Стремежът, който те кара да преобръщаш коли, камъни и планини по пътя си. Няма го. В този отрязък от време го няма.

Сега трябва ли, понеже баба ми, майка ми, съседката от долния етаж, една безименна колежка, която се интересува от личния живот на всеки преминаващ и като цяло – куп непознати, да се впусна в това фундаментално дело – появата на друго човешко същество?

И не е защото съм сама и недай боже – кариеристка, просто не го искам. Да, както не желаех да живея в чужбина въпреки добрите възможности, както не се сродих с мъже, в които бях жестоко влюбена, но пък те се опитваха да ме превърнат в мекотело, и да, както не избрах меката на скучното, но стабилно развитие на корпоративния бранш.

На такава стъпка, която на първо място засяга моята лична воля и ентусиазъм, казвам – не и не се срамувам. Не става въпрос, дали съм готова или не съм, защото може би никога няма да съм напълно подготвена за това, което ме очаква – отговорността, страхът да не го счупиш това малко нещо или пък светлото бъдеще, което трябва задължително да осигуриш.

Говорих с една от най-близките ми приятелки и сродни души на въпросната тема табу, понеже за нас няма такива. Тя ми написа следното: раждането е като смъртта. А аз си помислих, че прекалено философски го започваме този разговор. А тя продължи…

Като си на определена възраст (например тази, която посочих по-горе), всички го очакват от теб (гласно и безгласно) да го направиш и въпросът е едва ли не – сега или никога. Много хора го правят точно заради това. Още по-зле е, когато имаш сериозна връзка и не го искаш.

А пък когато нямаш, те съжаляват, сякаш времето ти изтича още по-бързо. Аз добавих, че си позволяват да ти навлизат в личното пространство дори с директни въпроси. Интересно е, че никога не ги отправят към колегите или приятели мъже на същата възраст. И тук моята приятелка го каза:

При раждането е като при смъртта – няма ред и точно време, в което задължително трябва да се случи. Също толкова гадно е да си на 30 и да те чакат да забременееш и да родиш и да си на 90 и да те чакат да умреш.

Спомних си за една случка на мой познат – психотерапевт в център за ин-витро оплождане. Беше забелязал пациентка, която се беше подложила на огромен брой от тези процедури, които в един момент стават скъпи и трудни за преживяване от физическа и психическа гледна точка.

Въпреки че всичкоминавало повече от успешно – не зачевала. Терапевтът й предложил услугите си да поговорят, но тя упорито отказвала, след 9-ата или 10-ата посявка той рязко влязъл при нея и й изстрелял – вие просто не искате да имате деца, спрете се. Тогава жената изведнъж се разплакала и потвърдила. Правела го заради другите – мъж, майка, роднини, и то закономерно не се получавало.

Е, да, но тиктакането на биологичния часовник може да бъде оглушително, ще изкрещят мнозина, начело с майка ми. Същият разговор с нея протече доста по-кратко и категорично и пак върна темата в изходна позиция. Ти хубаво не искаш, но в един момент може да се окаже твърде късно и да не можеш да направиш нищо по въпроса.

Така дойде моето лично просветление – аз просто нямам това изконно желание да продължа рода в класическия смисъл. Да обогатя генофонда. По-скоро бих искала някой ден да помогна на друго човешко същество да бъде щастливо. Толкова много деца са изоставени и търсят утеха, спасение и грижа.

Ако моят часовник си е изтиктакал времето, винаги мога да подам ръка, това не може да ми бъде отнето. И не, няма да съжалявам, че върху друго човешко лице ще липсва моята „волева“ брадичка или пък синьото ми око, или пък други телесни части от моя партньор, да кажем. Това не е ултиматум за щастие.

Може, разбира се, още следващата година да се появи въпросното желание и вътрешна мотивация, защото до мен имам най-прекрасния човек, но дотогава не бих направила нищо, защото трябва, винаги защото го искам.

ДЪЛБОКОТО НЕУМЕНИЕ ДА БЪДЕШ ЖЕНА

Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *