ВСИЧКО ОНОВА, КОЕТО ТИ НЕ БЕШЕ

Вечна неразделна любов с представата за теб

0 коментара Сподели:

Сигурно е било смешно глупавото ми усилие на наивна лястовичка да търся сламчици, с които да сглобя „ние”-то на нашата връзка. Безумно е да искаш да направиш връзка от нещо, което не е. От там, където нещата просто ги „няма”. Но пък ти толкова искаш сърцето пак да пее и да сияеш целият отвън и отвътре, защото любовта е насъщна, по-насъщна от хляба и солта, тя Е хлябът и солта. Защото искаш някой да бъде първото ти сутрешно опомняне, когато се изплъзнеш от пипалата на съня и на одеялото сутрин, да има едно име и едно лице. Обаче не става. Не и насила. Другите можеш да излъжеш, но не и себе си.

Защото „Аз обичам” няма нужда от ехо и потвърждение. Обаче, когато е „Аз бих те обикнал, защото адски ми липсва чувството”, тогава просто всички потвърждения са малко.

Ти не беше моето „Et si tu n'existais pas, Dis-moi pourquoi j'existerais?”, ако и да ми го изпя на втората ни среща на твоя роден език. Прибирам се по „Заимов“ и чувам стария саксофонист да свири този шлагер, стар като смъртта. И той се забива в гърдите ми и боли. Защо? Не знам и аз. Сигурно ми е скучно, а сигурно носталгично. Той бързо казва, че обича – помислих си аз тогава, слушайки те как пееш тези толкова силни думи, всяка дума мнооого тежък хвърлен камък. Тогава не знаех, че ти просто си тананикаш и не заставаш като воин самурай след всяка изпята дума.

Ти не беше моят обяд в Прованс, лавандула в чашите, младо вино божоле, алени домати и маслини в ленивият следобед. И котките под масите. И фамилният ресторант.

Оркестърът свири. Менюто е подбрано – „Амандин, Амандин…”.

Ти не беше дори клишираният образ на Париж, този град с плакатната си досадна любов, с щампованите си, изрязани от списание споделени целувки. Ти не обичаше Париж, не обичаше и Заз. Що за човек не обича Заз?

Ти не беше мой, като ме попита арогантно на разваления си български „Искаш ли да пиЯм…не пиЯш…не…пиЯм уиски сус кола у моята тераса?”. И после най-ужасно кичозното „моя красива морска звезда”, защото го беше заучил, както се заучава от буквар. Обаче сърцето не е буквар или поне не такъв, комуто се нравят стари думи.

Ти не беше Mon chou, Mon ange, Mon coeur, Doudou, Mon trésor, Mon Cher, Monbeau, Mon loup, Mon choupinet… бля-блю-бли, цялата флора и фауна от котки, кучета, мечета, зайци и зелки(?!), които намирах неуморно, с изследователски интерес всеки ден, за да те разсмивам. За да сричам на твоя език любовта. Някъде там се запънах, започнах да пелтеча и така и не се научих да чета гладко на него. Никога.

Ти не беше нищо от онова, което аз измислих, повиках от дълбините на фантазията си, като малко момиченце, което си е скрило съкровищата в мамината кутия за бижута. Аз ти дадох толкова бляскави накити, толкова сияйни доспехи. Но ти, скъпи мой, просто… не беше. За всичко, което не беше, ти благодаря.

Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *