За София с любов от един дълбок селянин

И грозна, и прашна, и мръсна... дали?

0 коментара Сподели:

Destructive Creation

Когато преди 10 години пристигнах в София – наистина вярвах, че по трамвайните линии тече ток и нямах представа, че с един талон билетчета може да пътува само един човек. Живеехме петима студенти в голям соц апартамент в „Банишора“ и удобно се трансформирахме в четири момичета при посещението на хазяйката и местна знаменитост в квартала, защото гледаше на карти, боб, чай, захар и на какъвто продукт й занесеш. Аз, естествено, имах леки съмнения в способностите ѝ поради факта, че така и не „провидя“ колко обитаваме квартирата й, въпреки че единия път кракът на Мария се подаваше леко изпод леглото.

Различни хора й носеха наема всеки път, та аз съм убедена, че тя така и не разбра кой всъщност живее на долния етаж.

Прие всичко това обаче с твърдата убеденост на една автентична софийска реститутка, че тези дреболии са под нейното аристократично ниво и тя няма да трови мислите си с подобни долнопробни подробности. И не спря учтиво да ни предлага черно, гъсто кафе всеки път и да ни разпитва по майчински за тревогите, мислите и мечтите ни. Разбира се, днес знам, че няма нужда да прескачам трамвайните линии, когато ги пресичам, въпреки че едно старо инстинктче подскача в мен като кучето на Павлов и винаги имам едно на ум, когато го правя.

Любовта ми към София е потайна и някак неловка за споделяне. Каквото е към половинката на друг човек.

За София с любов от един дълбок селянин

Тя е такава, каквото се признава с половин уста, с леко намигане и проскърцване между зъбите. Защото какво знам аз в крайна сметка за София, че да твърдя, че я обичам? Да не би да я познавам от „еййй толкова малка“, когато „Стрелбище“ е бил краен квартал, а след него се е разгръщала само планината и скиорите слизали от Витоша директно в махалата, окичена от много зеленина и малки спретнати къщурки? Да не би да познавам „Лозенец“ от времето, когато от най-високото му място, там до Паметника, се е виждала цяла София до най-малката подробност,

а сега това е невъзможно заради амбициозно високите, компенсиращи нечии комплекси небостъргачи, които никнат не като гъби, а като  крастави жаби след дъжд.

Не знам на коя улица се вика „Йорданка Николова“ и не съм виждала Мавзолея, преди да бъде разрушен. Нямах представа какво е „Билкова“, не съм купонясвала в „Индиго“ и  не съм играла като дете из тесните улички край Петте кьошета и Руски паметник. Но това не ми пречи  да усетя динамичния, вибриращ и свободен  дух на София. И да го заобичам. И може би именно защото не съм от тук и съм една от онези хиляди коли с чужди регистрации, на които задължително се бибитка на пътя и чистачките им се вдигат с  причина и без – не обръщам чак толкова внимание на това, че по улиците е ад, че сме наистина твърде, твърде много и че до работа стигаш за 40 минути вместо за 10 – колкото би трябвало.

За София с любов от един дълбок селянин

Обръщам внимание на факта, че тук на хората им се живее. Ама живее наистина, а не живурка. Че мащабността е не толкова в размера и че той наистина няма значение. Че мащабността е всъщност в душата на човек и неговото желание да пробие тълпата, колкото и голяма да е тя, и да изпъкне пред нея. Харесва ми, че тук ще намериш публика дори за най-откаченото и странно представление от рода на жена стои на стол и бродира. И така – 45 минути. Че тук винаги ще срещнеш хора по улицата и все някой със сигурност ще е вече на черешата – дори във вторник вечерта. И че ако и на теб ти се прииска да откачиш – ще намериш с кого, винаги. Харесва ми, че онзи ден видях смачкана от работа жена да разритва листата с усмивка и радост, намирайки утеха в този детски навик.

Харесва ми, че съседката си разхожда кучето по халат на червени камбанки и въобще, ама въобще не ѝ дреме какво си мислят хората.

И че после прибира каквото трябва да се прибере след животинката в  хартиени торби. Харесва ми, че когато бях студент, можехме да си стоим и с часове да гледаме хората по „Раковски“, без да ни омръзне. И че на тази улица дори клошарите имат своя поглед върху литературата и театъра и държат да го споделят.  Харесва ми, че когато се превръщам в нова форма на свръх развит дебил на пътя и паркирам около 15 минути на място, голямо достатъчно да побере и военен джип, само трима от седем чакащи ме шофьори бибиткат нервно, „защото все пак това не може да продължава вечно“.

За София с любов от един дълбок селянин

Харесва ми, че дори сега, след повече от 10 години, аз се чувствам гост на този град и като всеки гост в чужд дом винаги имам още какво да откривам, разбирам и познавам. Защото не става въпрос чак толкова за забележителностите, които да разгледаш, а за историите, които можеш да чуеш. А тук историите са много – и са изненадващи, провокативни, замислящи те, малко тъжни понякога, но винаги пълни с живот.

Също като хората в този наистина необикновен град.

Oще за София и специално за две легенди, украсяващи Хаджата.

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.

Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *