В студените дни на декември ме топлят очите, пълни с огън

Вледенява ме не студът, а празните погледи, които са загубили мечтите си, затрупани под снега, премръзнали от несбъдвания...

  • 01.12.2016
  • от Пам Велидис

Действителността е въпрос на възприятие, но не мога да отрека, че последните думи на есента вече са казани. Отдавна огнените й букли са напуснали града. Улиците първо бяха сиви, а вече са снежни. Дните станаха по-къси и бяха мрачни, а дрехите ни вече служат за истинска броня срещу студа. Снегът затрупа последния спомен за топлината, но донесе светлина. Нощите са по-бели, а очите на хората започнаха да блестят. Докато вървя и снежинките падат върху косата ми, а скулите ми са ожулени от вятъра, виждам цял рояк от пламъци, които ме стоплят.

Огънят в очите на хората, с които се разминаваш по улицата, не е там, за да го подминеш, без да се стоплиш.

Било лигаво и детинско да се радваш на зимата, на празниции декемврийска благотворителност. Ако пък някой реши да се зарадва на снежната приказка отвън, бил истински глупак. Закъде си тръгнал обаче, ако си изгубил детето в себе си? Всеки месец ще ти е черен и дори снегът ще ти се вижда такъв.

Знам, че тълпата по улици, събития и заведения често е отблъскваща, но това, което ни привлича в нея, е, че някъде там може да съзреш онези хора, носещи поглед с ясна посока и чисто детско сърце. В цялата суматоха и хаотичност ти знаеш, че те откриват причини да се радват, знаят кога да бъдат сериозни и не съдят безсмислено. Изпитвала съм ужас да погледна в лицата на подминаващите ме навън. Преди не можех да понеса празните погледи, които са загубили мечтите си, затрупани под снега, премръзнали от несбъдвания. Не студът ме вледенява, а хората, оставили в миналото огъня, който трябва да носят в себе си.

Светът има нужда от повече лица, пълни със смях. Градът има нужда от повече очи, пълни с блясък,

защото да се разминеш с някой, който не те гледа осъдително, понякога е спасение. Такива пламенни и устремени хора са способни да ме стоплят в най-мразовитите дни. Те откриват чудеса в света, които да ги зарадват, защото са срещнали достатъчно причини за тъга. Отсичат, когато нещо е изкуствено и прекалено, но нямат време да нападат излишно, защото, където не могат да помогнат, предпочитат да не вредят. Има ли смисъл да съдиш тези, които се радват на неща, безразлични за теб, ако това сгрява сърцето им истински? Затова декември не минава като месец, а като ден. Бърз, неусетен и поредното превъртане на „какво предстои“, а в този списък постави на предните места и колко дълбоко можеш да погледнеш в нечии очи. Можеш ли да се превърнеш в клечка кибрит, която с главата си се плъзва по повърхността на нечие посивяло съзнание и го учи как отново да гори с пълна сила? Всички можем, но важното е какво избираме. Въздъхвам тежко и виждам как топлият дъх, излизащ от мен, прегръща студения въздух. Не се отказвай от хората, които са студени, които не откриват причина да се радват на малки щастия, не забелязват топлите погледи и дори нападат безобидната радост, предизвикана от уж глупавите причини за щастие.

Отиди си от тях чак когато започнат да гасят твоят собствен огън, защото той е нужен някъде другаде на света. Това избери.

Понеже на никой не му пука дали си красив като зимата, ако си по-студен дори от нея.

Минусовите температури, които бушуват в закърнелите съзнания, създават повече тъжни лица, които можеш да видиш по улиците, в градския транспорт, в огледалото... Погледът ти не заслужава да е забит в земята, да е празен и вледенен. Ти си една кибритена клечка, която може да запали вселената със своята енергия.

И ако декември не ти е по вкуса, върни малко лентата до ноември

Чат ботовете или новата връзка между брандовете и потребителите

Какво се слиучва в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв