Отменете абонамента ми към мързеливото утро

На дъската няма място за мързел

  • 23.12.2016
  • от Кати Микова

6 сутринта и рязък съботен писък на алармения ми часовник. Блед опит за събуждане. 6 и 15, много шум за всичко и хиперболизирано баритоново „Хайде ставай!“. Рано е и всъщност не твърде много. Може би най-перфектното и точно рано, което някога съм виждала, защото то, утрото, отдавна е спряло да сънува. Ставам и нe виждам през огледалото. Пълни безделници, но не и бездарници. С прекалено много празници за изразходване и време за изпушване. Рок преживяване като от 60-те. Адреналин не на четири колела, а на сноуборд дъска без никакви. С бъртън в сърцето, „паудър“ в главата, сноуборд под ръка. Опаковам и се навличам със слой върху слой дрехи и слой върху слой сънливо вълнение. За замръзналия нос и гримаса. За паданията, ставанията, свличанията и фученето на „шуз“ надолу, направо, накриво. За топлия ти дъх, опитващ се да затопли дланите ми. За горещия чай, който е по-горещ от жарката изкривена усмивка на слънцето през август. За горещия чай, който сгрява душата, пари езика и насълзява очите за секунди. За горещия чай, който е бърз за преглъщане.

За горещия чай, който сближава, докато напомня на fine art пламък, изсечен от някой скулптор в ада.

За страха от прекаленото високо. За 5-те точки, които си давам, без никой да ме види, когато се спусна по ръба на самия страх и видя, че всъщност не е било чак толкова прекалено високо. За погледа нагоре към планината, който измерва нито наклона, нито километрите, а успешното ми приземяване. За болката и бодежите в мускулите и за „мамка му“, когато гравитацията е по-силна от хвърчащите ми, заблудени, интоксикирани и закъснели представи за сноуборд умения. Заедно въртим целия свят под краката. 180-ка. 360-ка. Оли. Рейлове. Фрирайд. По пистите. По чукарите. По горите. По невъзможното.

Какво ни остава да губим? Освен посоката. Но така е най-яко. Хващаме пътя. Изпускаме го. Нарочно. По погрешка. И винаги се получават нещата.

Когато не планираш, няма разочарования. Когато мечтаеш, най-лесно може да разбереш колко са ти големи крилата. Когато мечтаеш, най-лесно може да си представиш на какво си способен и на какво искаш да бъдеш способен. Затова не ни убивайте мечтанията. Откраднете посоката. Счупете компаса. Напомпайте мечтанията ни поне малко. Ние ще ги издуем до спукване. Обещаваме си кристализирана фантастичност до последната снежинка. Това не е за хората с раздутите социални преструвки. Това е за нас, готовите да погледнем предизвикателството право в очите, намигайки му най-нахално. Отменете абонамента ми към мързеливото утро.

Имам приятели, които ме чакат пред колата с натоварена в багажника лудост. И много зелен смях.

И моменти, които чакат да бъдат изживени, споделени и разказвани. Утре може да не е точно същото.

Но утре засега не ни трябва, защото е прекалено далеч. Сега е едва 3 след обяд и остава горе-долу около час за последните няколко спускания по пистата. Слънцето е някъде там, зад сивотата на плътните облаци. Нощта е все още в джобовете ни. Краят все още яде супа в хижата и поглежда часовника си без никакъв циферблат. И стрелки няма, но времето ситни по най-демонстративния начин, който почти недоловимо изтръсква натрупалия сняг по борчетата. Оксиморонната екзистенциалност на нашата модерно изфабрикувана действителност барабани като живите парчета на The Doors право върху тъпанчетата на ушите ни. Влудява и ни кара да се събличаме. Ние сме порасналите и непораснали деца на различното щастие. Позволяваме си да бъдем оптимисти. Искаме света и го искаме сега, дори ако е в кристално коледно преспапие. И винаги съхраняваме „ако“ и „защо не“. Измерваме ги на кантар, позачистваме ги и ги прилагаме в действие по най-стръмния наклон. И то без органична химия, етилови алкохолища и хидроксилни производни. Някои от най-запомнящите се случки са в непубликуваните хипотези. Останалите - в зимите.

Още една история за планина, а именно Меру- връх, пред които Еверест пасти да яде.