Яж, моли се и бездействай

Съществуваме на бавни глътки, а всъщност искаме живот на екс

  • 31.12.2016
  • от Илина Григорова

Те си седяха там - двамата на малката масичка в малкото кафененце в пловдивския квартал Капана. Един откраднат от студените лапи на неделята следобед. Светът, затворен навън, продължава своя муден, туткав ход, с бавна крачка към задаващия със страшна скорост бяс на дивия понеделник. Погледнах ги с наглия поглед на сеирджия, който знае, че е редно да отклони поглед от катастрофата на пътя, но с някаква нескрита кръвожадност попива всяка нейна кървава подробност. И двамата са вторачили поглед в книгите си, отпиващи на бавни глътки умората си. Дали е умора един от друг? Или пък това е просто лицето на спокойствието?

Може би това е съвършеното съвършенство, което целим всички.  Мълчаливото общуване. Общуващото мълчание.

Има ли значение за тях дали са с другия или пък не? Тайните им потъват в балончетата на бирата му. Падат заедно с бял косъм от косата му, полетял към нейната чаша. Той отклонява пътя му с едно отривисто движение на ръката. И сякаш именно това изненадващо с бързината си движение пресича спрялото време, но за кратко. Просто за съвсем кратко.

И докато в нейната пара избледняват малко по малко минутите на отдавна отминалия им живот, се зачудих дали в крайна сметка е толкова добре, приятно и лесно просто да съществуваме? Мирно, тихо, кротко. Ден след ден, минута след минута. Сезон след сезон. Слънце, луна, бира, надута музика в колата, остатъци от поръчаната пица, доизядени набързо в офиса. Секс, точен като по график. По графика на „от време на време“. Без страст, без кървави следи по гърба, без крясъци „къде ходиш, по дяволите?“. Бясно удряне на джойстика на плейстейшъна. Търчане до магазина за „какво ще ядем тази вечер?“. Скрито изпращане на sms до някой колега на работа, заинтригувал ни със зелените си очи. И страшно безразличие от това, дали въобще ще ни отговори. А преди време щях да си разкъсам ризата заради безразличието му. Да рева половин ден и да слушам на rewind Don't speak.

Това ли ще е животът ни оттук нататък? Нервозно натискане на клаксона, зяпане на шофьора до нас, докато си припява на Гери-Никол, тагване от „магистралата за морето“ и превъртане набързо на живота ни във Фейсбук, докато чакаме на светофара?

Преди години се будих в 10 часа сутринта, а сега си лягам в 10 вечерта. Присъствам на хиляди събития в хиляди столични барове, на които присъстват още хиляди души. И докато присъствам на тях, всъщност съм „джойнала“ за пореден път дивана пред компютъра за най-новия епизод на „Младият папа“.

Ако зависи от мен, още сега ще те грабна за ръката, ще те заведе в една малка чайна с три малки маси, за да си поръчаме ром, да прелистваме страниците от книгата на дните ни, тихо и спокойно, докато гледаме как хората навън, с ръце в джобовете, бързат за поредната среща с истинския живот.

Някои дори са купили роза.

Наричат го Сатурнова дупка. Преобразуване на молекулите в тялото ни, преди да закръглим още една година. Или просто криза на средата на годините преди средната възраст. Може би просто от време на време изпадаме в един безкраен неделен следобед, който не спира ли, не спира.

Просто отстъпваме назад и гледаме, завити презглава под дебелото одеяло на тоталното безвремие.

А те са си там, седнали със свити крака на малките столове на малката по френски маса. Заведението е претъпкано. Напред-назад свистят като комети все заети хора. Тя прелиства страница, той прелиства страница. Създават мъничкото си, само тяхно микро атмосферно събитие – става нещо като течение, което повдига лекичко бретона й.

Погледнах към тях. И видях нас.

А някои казват, че животът е окаян занаят...