Самоличност на промоция за лев и деветдесет и девет

Истината е някъде там, под фон дьо тена от заблуди...

  • 04.01.2017
  • от Кати Микова

Не разбирам цялата тази философия на отминаващите години. Явно монасите на времето обичат да си играят с човешките рецептори за съществуване в пространството, докато пушат нещо нелегално. Дърпат нишките на всяка една секунда. Разтягат я до вечност, а вечността превръщат в странно дежа-вю, което има продължителността на въздишка. От кратките. 2017 току-що започна, но вече имам усещането, че продължава прекалено дълго. И че всъщност винаги е била тук. Новата година напомня на стар приятел, когото не сме виждали отдавна. Накрая обаче при първата среща след толкова много време всичко някак си е същото. Влиза най-демонстративно, без дори да си изчисти калните обувки на изтривалката на входа. Настанява се на дивана. Запалва цигара. Изтръсква пепелта на килима, усмихва се и започва да разказва истории, които е пазел за момент като този. След което ни пита как сме и какво правим. Кара ни да преоткрием себе си. Сигурна съм обаче, че на 1 януари 2018, настоящата еластичност ще бъде обобщена в газираната глътка шампанско от предишната вечер. Странно е как се объркваме по този начин и докато се фокусираме върху нашата обърканост, забравяме да си припомним да живеем и да сме.

Наблюдаваме се отстрани, докато ядем пуканки. Подиграваме се на собствения си образ, изложен чисто гол на сцена без никакви цветове. Сянката, която хвърлят прожекторите, приема засрамената форма на истинското ни аз. То е толкова незначително, че е представено с малки букви. Фарсът е пълен.

А свободата, Санчо, е да съумееш да бъдеш това, което си, когато от всички страни постоянно ти пробутват друг образ за един лев и деветдест и девет стотинки.

Изгодна оферта, а? Но има нещо наистина вулгарно в цялата тази работа, защото правим неща, които ни карат да „не сме“.

Хората имаме тенденцията да се вглъбяваме, и то в онова, което обикновено е деструктивно. Наслаждаваме се на ръчно изработени трагикомични произведения. Иначе мозъкът не може да функционира правилно. Изфабрикуваме си проблеми, които не съществуват. Въобразяваме си ситуации, които са невъзможни. Плануваме необяснимото. Изживяваме нереалното. Игнорираме реалното.

Абсорбираме всякакви проявления на нещастието.

Със същата сила прекарваме време в разговори, които ни дотягат, но пък съвсем умело слагаме маската на пълната заинтересованост, купена на промоция. И кимаме с глава в съгласие, докато собственото ни несъгласие подвива поглед нагоре и ни показва среден пръст.

Заобикаляме се с кръг от хора, които не са „баш шукар лента“ и някак не пасват на това, към което се стремим. И ни дърпат надолу, защото, знаеш ли, дъното било по-близо от небето.

Гледаме в огледалото обърканото ни собствено съществуване. Обещаваме си, че няма да е вече така по същия начин, по който обещаваме да спрем да пушим. От утре. Или не. От другата седмица. Обещаваме си да сме ние. Но как аджеба да оцелееш в тази джунгла или матрица, пълна с бъгове и разбит код от емоции? Постоянно е Black Friday за най-евтините версии на хората. А всички знаем, че обичаме намаленията. Да бъдеш себе си се е превърнало в изкуство, което артистите не владеят. Да бъдеш себе си е модерност, записана на грамофонна плоча.

И така под звука на арабските нощи извършвам ритуално мълчание, което е по-брутално от това на агнетата. Осъзнавам обаче, че истината е някъде там, зад фон дьо тена от всеобщи заблуди, където ние сме пропорционални на себе си.

Ето къде можеш да си най-истинската версия на себе си.