И кво, компот ли да ти отворя?

Да, и нека е от онези, престоялите, с малко захар и вътре да ме чакат най-сладките ягоди, усмивки, смокини, сълзи, череши и мечти

  • 29.09.2017
  • от С.Н./Е.И.

Човешката психика, човешките нрави са изключителна сложна материя. Винаги са били и винаги ще продължават да са такива. Ако обаче си представим всеки един от нас като плодче, било то екзотично и непознато или просто най-сладката селска круша, то тогава по-лесно може да се насладим изцяло на хората около нас. Някои ще са неузрели, зелени. На вкус още ще са кисели, но само ние виждаме техния потенциално сладък вкус. Други ще са пък точно обратното - зрели, сладостни, пълни със сока на живота, пълни с толкова много слънчеви лъчи, готови да споделят вкуса си с всички. Това писание не е нито за първи тип, нито за втори. Тези думи са за онези спаружени, презрели плодове. Претърпели както жарко юлско слънце, така и опустошаващи летни бури, порои и градушки. Сладкият вкус все още е някъде там, все още се крие под кората, която е единственият белег, по който може да се познае всяко изпитание на живота, всяко атмосферно и душевно състояние. На пръв поглед много неугледни, много развалени, много негодни. Махнеш ли дебелата твърда обвивка, разгънеш ли всеки защитен механизъм… ей там, точно там ще усетиш вкус, който нито един зрял или зреещ плод някога ще ти даде. Може да не е изцяло сладък, може да има привкус на тъга, горчивина и гнилост, но ще те кара да искаш още и още. Ще си представиш всяка разрушителна топка лед, удряща се в плода. Ще вкусиш всеки слънчев лъч, внедрен навътре, ще се доближиш до усещането, което всеки човек изпитва във въздуха, наситен с озон преди поредния летен потоп.

Ето за тези хора говоря. Хора, любими на мен, любими на много, носещи много копнеж и желание, които винаги ще ни карат да търсим тях и само тях.

След всеки удар на съдбата, след всяка загуба, след всяко падение те покриват себе си, покриват същността си с много грубовата, много на пръв поглед противна обвивка. Обелим ли я обаче, слой по слой, частица по частица… е, то тогава разбираме защо не от всяко дърво става ракия, защо не от всеки плод става мармалад. Всеки е усещал поне веднъж в живота си необяснимото чувство на екстаз, еуфория и безгранично щастие, което ни сполетява след срещата с такъв плод и ни преследва след това като призрак посред бял ден, като вътрешна листна въшка, подлудяваща всяко петно хлорофил в нас. Всеки може да предположи колко е хубаво да се доближиш до нещо, което е запазило невероятния си вкус въпреки всичко, което е преживяло от разцвета на дървесните си пъпки до падението си върху студената есенна почва.

Всички ние знаем колко всъщност е по-ценен един гнил плод, преживял изключително много, претърпял какво ли не, пред поредния намален аржентински банан, пръскащ се по шевовете, на промоция в някой супермаркет.

Ако някой още веднъж ми зададе този клиширан, изпълнен с човешка празнота въпрос „И са кво… компот ли да ти отворя?“, моят отговор ще е винаги „да“. Искам да опитам плода ти. Искам да отпивам всяка частица от времето, събрана вътре в теб. Всяка буря, всяка тъга, всеки лъч, всеки порок, всеки мрачен юлски ден, всеки червей, всяка тревога, всяка листна въшка, всеки потоп, всяка суша, всяко разочарование. Ако се мятам в необятното, то поне нека го направя с две ръце напред, нека е докрай. Ако ще отваряме компот, то нека е от онези, престоялите, с малко захар и вътре да ме чакат най-сладките ягоди, усмивки, смокини, сълзи, череши и мечти.

Любовта, която не е променила формата си и ляга тихо до теб в моментите, в които се чувстваш самотен.