Безкрайните следобеди, които предстоят

Неизпратено писмо до теб

  • 07.10.2017
  • от Хей, Лайла

София цялата е есен. Виждам те на бара - един постмодерен Пол Нюман насред  тълпата току-що пристигнали от Бизнес парка напразно брадясали градски момчета… Разни други играчи: полуартисти, провинциални хипстъри и обикновени безделници, са успели да се слеят някак органично с интериора на мястото с бира в ръка.

Става ми ясно, че пак няма да се прибирам с метрото като зрелите хора от крайните квартали, докато се правя, че следя разговора на разни мъже и жени наоколо, чиито имена трудно бих цитирала.
Срам ме е да те погледна и именно затова виждам как тази есен преглъщам ликьор от пръстите ти над покривите на града и мързеливо чакам да ме изчукаш за пореден път в часовете на още един, така характерно безкраен съботен следобед.

Виж, никой не познава никого, без значение откога. Ние сме просто представи в глави – в собствените си и в чуждите. Ние сме само съвпадения на време и място. Експлозия на клетки и вечност. Най-дълбокото синьо около зениците ти. Облечени в цинизъм заклети романтици. Последното поне се вижда с просто око.

„Няма случайни срещи“, казваш… Истина. Болезнено скучно клише, което, изречено от устните ти, напомня на поезия. Класическа. В рими.

Не ти знам филмите, но те помня отнякъде – не просто удобен повод за сладки приказки, които да ни изпратят у вас, а свидетелство, че миналото и бъдещето са тук и сега, че всичко е едно цяло и каквото е било, ще бъде.

Есен е и палим огън, прескачаме огради, държа те за ръка… Една подала ръката си Ралица от същата онази песен…
Нали знаеш - на този свят сценариите са едни и същи, а ние просто бродим в търсене на най-добрата роля и парченце хляб. Докато не ни омръзне.

Обади се да си поиграем на любов.

И като сме заговорили на тази тема - какво правиш, когато си в нова връзка?