Приятно ми е – огън

“Злите хора оставят след себе си пожарища, добрият човек оставя подире си огнище.” (Йордан Радичков)

Няма по-човешко от това да търсиш топлина у някого.

Обикаляме като факли, напоени с бензин, и търсим нещо, което да ни напомни какво е да не зъзнем от безразличие. Макар че да си ледена кралица и претръпнало момче стана изключително модерно, някои все пак се престрашаваме да се пресягаме към всеки, който прилича поне малко на пламъче.

Пробваме се още като хлапета.

Първия път, когато въпросът се изплъзва от устата ни, е толкова невинен. Не можем да знаем какви ще са последствията, затова просто избираме някого с привидно топла усмивка.

Извинявай, може ли огънче?

И някой срещу теб ти отговаря “Да, разбира се”, подсмихва се лукаво, запалва ти фитила от раз. Изведнъж ти си фойерверки, светлина си, еуфория си, един безкраен празник си. Толкова е заслепяващо, толкова е опияняващо, че объркваш собствените си сетива.

Понякога е учудващо как човек сам със себе си не може да излезе на глава. Убеждаваш се, че точно така трябва да изглежда топлината, а си просто поредната жертва на една подхвръкнала искра. Дълго след това не можеш да си простиш, че си се подмамил да повярваш на нещо толкова по детски привлекателно.

Искаш все пак втори опит.

Този път скачаш смело, предприемаш първи действието, иска ти се да си поиграеш с огъня. Извинявай, може ли огънче? И изведнъж всичко изглежда много повече наистина. Някой срещу теб те гледа сериозно, а от очите му плъзват като езици едни внушителни пламъци. Не вярваш на злите езици, че само ще се опариш. Не виждаш как те започва отдалече, подпалва всичко и всички около теб, докато най-накрая не те затвори в кръга си. Горски пожар е, от който, ако не се измъкнеш навреме, няма да се измъкнеш никога. До един момент топлината ти се струва като успокоение, като естествено разделение между теб и околния свят. Но не е. Няма нищо естествено в нещо, което сее разруха. Години наред, след като едва си се отървал от кладата, която сам си си построил, напипваш белезите предпазливо. Кожата помни. А и ти как ще забравиш.

След това дълго време не се осмеляваш пак да припариш до някого.

Още ти пари под краката от последните ти идеи. Разминаваш се с хора, които обмисляш да попиташ. В някои виждаш как тлее нещо съвсем в дъното на погледа, личи си, че нямат кой знае какво за себе си, още по-малко за околните.

Други са толкова студени, че не ти и минава през ум да ги помолиш за нещо.

Но понякога, макар и много рядко, навярно след известно време лутане, съвсем случайно се сблъскваш с един друг типаж. Въпросът изхвърча от устата ти много преди да си претеглил обстоятелствата, да си обмислил обстойно ситуацията. Извинявай, може ли огънче?И те знаят какво да направят, стъпка по стъпка. Нацепват и подреждат дървата, носят допълнителни пръчици, сухи листа, всевъзможни потребности за поддържане на огъня. Тези хора знаят, че е много по-трудно да запазиш топлината, отколкото да я предизвикаш. Отглеждат огъня, грижат се за него, грижат се за тебе.Защото, дори и ти да не го осъзнаваш, те са наясно – огнището не е чувство, а човек. Приятно ми е – Огън.“

Майната му на всичко, ела

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.