Гробище за напуснати чатове

Там, където вече те няма, беше мястото, където преди най-много те имах.

  • 06.12.2017
  • от Дарина Стоянова

Знаеш – в онова абстрактно, безплътно пространство, увиснало по средата между две страни или два града – съвсем рядко два квартала, – където нощем се засичахме по опънати, оголени нерви и споделяхме неврастениите си до разсъмване. Където между въвеждащите ти съобщения пръсти и възторжените ми очи някак се създаваше илюзията, че заедно с телефона съм успяла да придърпам и теб в леглото си. В бяло-синкавата светлината на екрана, свил се в шепите ми, се изграждаше една паралелна вселена, в която живеехме по собствени правила, не важаха законите нито на моя, нито на твоя свят, разчупваха се шаблоните на реалността и малобройните ни срещи в нея, за да ни допуснат в земята на неограничените възможности.

В началото пристъпвахме там в търсене на малко откъслечни приятни мигове посред неспокойното си ежедневие, докато постепенно в онова аморфно, илюзорно място някак не започна да съществува друго, наше ежедневие, хармонично и общо въпреки диаметрално противоположните ни графици, часови зони, животи.

И беше лесно да вярвам в тази измамна заедност, както беше лесно да тичам с телефона в ръка – с теб за ръка, – докато ти обяснявам как пак закъснявам между две припрени потропвания с крак на един червен светофар.

Както беше лесно да се вмъкна на лекция с теб – успокояващо невидимо присъствие, шарено балонче с позната профилна, подаващо се под папката ми. Измамно лесно. Както ти беше лесно да ми пишеш от онова скучно парти, което повече те депресира, отколкото да те развесели, и в крайна сметка да прекараш вечерта чатейки с мен. Както ти беше лесно да ми пращаш съобщение за добро утро веднага щом се събудиш, придружено със снимка на чашата ти с кафе и въпроса, как са днес настроенията от вчера, ония нощните, гадните. Чатът улеснява падането на бариерите и съграждането на фарсовете.

Привикнали да преминаваме през денонощието си заедно, вече не знаехме граници, прескачахме в разговорите си между битовото и метафизичното, ставахме от познати приятели, после, разместили с помощта на всички ресурси на технологията пластическите пространства до самите граници на възможното, от приятели ставахме нещо друго, споделяйки се интимно, чувствено-нежно, отчаяно-хищно, почти заличили километрите помежду си, почти проникнали един в друг през екрана, за да започнем на сутринта пак отначало, отдръпвайки се мимолетно зад старите маски, за кратко дистанцирани и гузни, но винаги откривайки се отново, винаги там, в чата, безвъзвратно повярвали в илюзията, че той ще е нашето укритие от бурите в нас, и денем, и нощем фиксирани полуинстинктивно около зелената точка на другия.

Месеци по-късно щях отново и отново да търся отговор на въпроса, защо става все така, че опустяват именно чатовете, в които си разкривал душата си.

Защо става все така, че чатът започва да запада.  На линия съм, но не пиша първа и не пожелавам добро утро, на линия си, но съобщението ми с часове си остава неотговорено. Някак повече не сме на линия един за друг, не и по едно и също време. Веселото съучастие помежду ни се е изпарило и вече не съществува онзи наша безмълвна близост. Накъсаните ни от все по-голяма пауза съобщения заприличват на игра на котка и мишка. Започвам да третирам чата ни с предпазливостта, с която се третира бомба. Дума не може да става да допусна пръстите ми да ти натракат в момент на отчаяние това, за което знам, че щеше да ме разбереш. Те треперят абстинентно и аз сепнато захвърлям телефона далеч, за да предотвратя катастрофата, осъзнала с горчивина, че зеленото стъкълце на талисмана ми за щастие се е разбило на парченца.

Започвам да игнорирам онова зелено петно в чата със самоналожено олимпийско безразличие, решена да не ти покажа колко дълбоко е бръкнало това смешно виртуално общуване в душата ми. Повярвай, по-добре е така, отколкото да играя ролята на любезна позната там, където преди не трябваше ида играем никакви роли. Крепи ме съзнанието, че с времето все по-рядко ще виждам името ти, докато не потъне почти изцяло в онази зона на напуснатите чатове, приютила всички  зелени точки, които още тревожат съществуването ти, щом ги мернеш, но от които не би посмял да се отървеш с по-драстични мерки, защото как тогава би могъл да се връщаш понякога сред това свърталище на погребани отношения, където да поседиш малко и да погледаш старите, прашасали имена и думи, оставили необратима следа в теб, преди да си тръгнеш... Може би с телефон в ръка, който отново присветва в зелено.

Имаш ли домашен любимец?