Tъжни истории

За изборите, сърцето и желанията

  • 06.01.2018
  • от Хлоразиновото лелче

Обичаше го. Лудо и нереално. Той беше неин и само неин. Нейното момче. Щастливите мигове с него ѝ се струваха като цял живот. Той правеше всичко онова, което тя искаше, без да го иска, той просто знаеше, усещаше и действаше. В синхрон. Как да не повярва, че той е нейната изгубена половинка? Сутринта беше нейният принц, вечер се превръщаше в задник. Сутрин го обичаше, вечер го мразеше, в промеждутъците се луташе. Той отговаряше със същото. Днес се събуди със знание, знание каква болка я чака, ако отново реши да повтори за хиляден път грешката, но въпреки това се чудеше, може би този път... 

Срещна я случайно и не можеше да спре да я гледа. Всяка извивка по лицето ѝ му пееше, нашепваше и зовеше. Не беше влюбен, усещането беше извън всякаква форма на влюбване, беше полудял по нея, откачил и тотално превъртял. Случи ѝ се като буря на спокоен бряг. Боклуците, оставени от туристите, се разхвърчаха надалеч, дърветата се гърчеха под напора, пясък фучеше, вълни я заливаха, небето беше натежало, а всичко – толкова топло, толкова топло. Тя беше бряг, той Ел Ниньо. Но всяка буря, всеки ураган има начало и край. Така и приключиха.Останаха си спомени един за друг.

Последното, което помнеше, бяха ударите и ритниците – туп-туп. 

Беше преживяла много. Не според нейните стандарти – според всякакви. Изхвърчало детство, безпаметни ученически години, пияни семестри. Когато го срещна, не мислеше, че отново ще е луда по някого. Грешка. След като го видя, наум го нарече “Шизофрения“. Определено не беше нейният тип, но имаше нещо, което я караше да се усмихва, да се смее, не с глас – със сърце. Той така и не разбра. Тотален нещастник, но прекрасен, нейният. 

Чакаше. Стоеше и чакаше в бара. Правеше го за безбройна година. Не пропускаше и ден. Свърши ли работа, се засилваше натам и не тръгваше, преди да е изпил няколко литра. Желаеше да го намери и знаеше, че тя ще дойде някой ден. Всичко, което се искаше, беше да я изчака, да е там за нея и когато тя се появи, да действа. Представяше си я в оранжево, червено, жълто. Вихър от топли цветове. Тя щеше да влезе всеки момент, като нахълтващ вятър, като въртоп от въздушни маси, аромат на отиваща си пролет и пристигащо лято. Той щеше да е там за нея, да я види, вдиша, отрази, приеме и заедно да се понесат към залеза – завинаги. И един ден тя дойде, а той си отиде...

Вечерта крещяха. Викаха и се обиждаха. Толкова страст не помнеше от началото на връзката им. Бяха като изгладнели зверове, готови да се разкъсат един друг, само и само да утолят жаждата с кръвта си. Между тях едно мъниче не смееше да издаде звук, седеше на пода и гледаше. Гледаше, без да мига, въртеше глава към единия и другия, докато нещо в него се срутваше. Сутринта се събуди сама. Беше изчезнал и събрал всичко свое. За пореден път. Докога? 

Беше известен, обичан от милиони. Текстове и музика извираха от него. Нужни му бяха няколко ноти, за да измисли поредния хит. Усмихваше се по интервюта, беше дружелюбен, медиите го обожаваха, приятелите го боготворяха.

Помагаше на хора в нужда, беше лице на няколко успешни кампании, помогнали на мнозина.

Когато хвана дъщеря си за първи път, усещайки малкото туптящо сърце – не знаеше къде се намира, не помнеше такова щастие от първата си доза насам. Години по-късно това беше последното, което си спомни – едно туптящо сърце в крехко телце. Примката приключи спомените.

Знаеш ли какво е да слушаш сърцето? Значи да чуваш желанията. Чуй желанията и ще чуеш сърцето, чуй ги и ги следвай. Запуши ушите и ще преповтаряш старите грешки в нови дрехи. После ще дойде есента, а с нея първите бели прашинки и тогава, тогава вече ще е наистина късно. 

Ето и какво нашепват спирките за нас.