Кога да дадем нов шанс за връзка

Ами ако този път е различнo...

  • 10.01.2018
  • от Хлоразиновото лелче

Там където са били двама, сега е един и този един иска отново да са двама. Подава ръка, изпраща сигнали, а нечия глава чува "Ами ако този път е различно?".
За добро или лошо съществуват няколко интересни извода, издържали проверката на времето и на статистиката - ще ги наречем правила. Седем правила, за да е по-канонично.

Първото правило гласи, че всички грешим. Да се греши е нормално. Да се преповтарят грешки - не е.

Случва се да подпалим повече, да реагираме свръхемоционално, да приемем за даденост отношенията с човека до нас.

Грешките са нормално нещо, но когато се превърнат в навици, изразени в поведение, не са само грешки - те са отношение. Никой не иска към него да се отнасят кофти и посредствено, никой не иска да го възприемат като лампа, играчка или хлапе. Никой не желае да е постоянно на тръни, все едно че е в състояние на вечна сесия пред важен изпит. Разбирането кога грешките спират да са грешки, е индивидуално. Всеки сам преценява и няма сила на света, която да му помогне - само ти преживяваш какво се случва, и само ти можеш да решиш. Съветници бол - решението е винаги лично.

Второто правило казва, че най-добрият начин да предвидиш бъдещо поведение е на база на минало такова. Думите и делата вървят ли ръка за ръка? Какви пречки е имало във връзката? Комуникирани ли са ясно и недвусмислено, или всеки се е опитвал да чете чужди мисли? Статистиката за съжаление е кофти - човек, който се е държал зле преди, ще се държи зле отново и отново, освен ако не е осъзнал. А как да разбереш дали се е или не? Дела, отношение.


Третото е гадно - хората не желаят да се променят заради някого, независимо какво твърдят и обещават. Хората се променят заради себе си. Заради нещо, което са осъзнали. Желанието обаче не стига. Желание за промяна, родено от желание да получиш награда, не е продукт на осъзнаване, а автоманипулация, заблуда. Веднъж изпълнили своето предназначение, и двете стават непотребни.

Четвъртото правило е за небрежното отношение - небрежното отношение води до скапани резултати.

Вярата, че всичко би се променило просто ей така, е пример за небрежно отношение.

Вярата, че след като двама души са решили отново да са заедно, то всичко ще проработи от само себе си - също. Липсва ли взаимен стремеж и осъзнаване, се стига до "Нека убитият да влезе в залата".

Петото правило е правилото за липсващата телепатия - от телепатията ни делят милион години или много яко ГМО - докато я няма, основният начин да си влизаме в главите е словото, комуникацията. Не умеем да разбираме собствените си мисли и желания - какво остава за чуждите?

Шестото правило е правилото на страха. Страхът, че няма да намерим изгубената половинка, страхът да останем сами, да не сме цели, страхът от неизвестното, от цъкащия часовник. Всички ни е страх. Изключение са хлапетата - тях не ги е страх от почти нищо. Останалите направо се изпускаме от страх за какво ли не. Може ли човек да живее във вечен страх? Може, разбира се, но ще се превърне в нещо друго. Това е цената и ако не искаме да я плащаме, посоката е една - напред в мрака, в неизвестното, там, където сигурност няма - само приключения.

Седмото и последно правило е правилото на мързела. Мързи ни да разберем какво (не) искаме. Какви (и защо) компромиси сме готови да направим и какви не. Нали всичко уж "естествено" трябва да се развие?!  Мързелът е бавният убиец. Никого не е пощадил и никого няма да пощади. Мързи ли ни да мислим, да свързваме точките, изберем ли да сложим главата в торбата - крайният резултат е гарантиран - същият като последния.


А кога си струва да дадеш трети, седми, девети шанс? Отговорът е само един -> усмивка, следвана от рамо, прегръдка, стъклени очи, малко мокро, хубава храна, шоколад и приятели, които да ти обърнат главата към надеждата.

... А когато шансът е даден, твоите любими барове и ресторанти са перфектното място за романтична среща. Освен това можеш да гласуваш за тях и да спечелиш яки награди.