Колко е важно да бъдеш спонтанен

Или да бъдеш в кадъра, без да мислиш за задръжките си

  • 12.02.2018
  • от Ирен Петрова

Да хванеш вълната, да се движиш по ръба, да бъдеш тук и сега - все неща, които ни се изплъзват от ръцете като риба и винаги като някакво проклятие пропускаш точния момент, който може и да е единствен. Да уловиш величествен кадър, да задържиш водата в шепи, да се впуснеш в разговор с онзи непознат в автобуса, когото виждаш всеки ден и докато се решиш... той вече е слязъл и на следващия ден не се качва на същото превозно средство. Колко тъжно и колко банално. Все си повтаряш, че трябва да използваш всеки шанс, и после те дострашава. За пореден път.

Спомняш ли си онзи момент, когато някой те е повикал да се качиш на сцената, за да те види цяла препълнена зала, а ти си гледал неуверено и докато се чудиш "да бъдеш или не", някой вече се е качил вместо теб и е блеснал на сцената, възползвайки се от единствения шанс, който дори не е бил негов. Да, но дори чужд, той не си е задавал въпроси - "ами ако", "точно сега ли", "може ли да се подготвя първо", нито е изпитвал онзи панически страх или подмолен срам, които за секунди преминават през цялото ти тяло и те парализират.

Животът е точно толкова кратък и няма време за чудене - или скачаш, или си оставаш точно там, където съдбата те набута.

Докато не направиш опит сам да излезеш, защото никой няма да ти подаде ръка и да ти каже: давай, ти си талантлив, това е шансът ти.

Да бъдеш тук и сега е умение, което малко хора притежават по рождение, но пък се учи с времето и много опити. Да бъдеш тук и сега значи, да се възползваш от момента, без да мислиш, да подадеш ръка, когато ти подават тяхната, да се качиш на сцената и да си кажеш всичко, което никой не ти е позволил досега, да изядеш голяма мелба независимо от калориите, защото смисълът е някъде отвъд това, че ядеш мелба, а в смелостта да направиш нещо забранено от самия себе си.

Ние постоянно вземаме решения дори за неща, които нямат нужда чак от толкова обмисляне. И забравяме просто да бъдем живи, да тичаме, докато сърцето ни забие така силно, че разклати всички органи и мускули в телата ни. Да се борим с вятъра, за да почувстваме собствената си слабост пред природните стихии. Да хванем думите отзад напред, да ги разкостим и да превърнем словото в нещо, което ни служи, за да правим красота. Да напишем този стих, който напира в нас без причина. Да танцуваме на улицата, независимо какво биха си казали другите. Да освободим психиката и тялото си от всичко, което ни спира да бъдем живи в момента, не утре, не вчера, не в някое бъдеще, което никога не идва. Ето това значи да бъдеш спонтанен.

Да следваш тялото и неговите нужди, да следваш ума с неговите безкрайни идеи за различност и неповторимост.

Неслучайно и прословутият метод на Карл Густав Юнг с асоциациите се основава тъкмо на това - да бъдем спонтанни. Да изречем първата асоциация, която ни идва на ум при подадена дума. Тогава сме и най-автентични, най-искрени със самите себе си. Животът непрестанно ни подава какво ли не. Но ние рядко взимаме от невидимата му ръка, не ѝ се доверяваме, не се възползваме от шансовете просто ДА БЪДЕМ. А това е най-ценното, което ни е дадено на тази земя. Да усещаме с телата си, да откликваме на спонтанността на другите, да запеем с непознатия от улицата, да заминем без посока на стоп, стига това да добавя нещо ново, нещо повече в живота ни. Съдбата не обича неуверените. Скачай, не пропускай случването на самия теб.

Разбери кое е момичето на дните.