На третия етаж съм

За междусъседските отношения и новите кооперациии

  • 03.03.2018
  • от Кати Папазова

За междусъседските отношения американците са направили не един или два сериала. Кой от кой по-несполучлив. Хуморът им  е плосък, сюжетът е също толкова изненадващ, колкото ако отвориш кофа, на която пише „боклук“, вътре има боклук, а типажите няма как да се сравнят с характерите на real-life съседите. Хората, с които живееш на едно място, но не са ти семейство.

     

На третия етаж съм. В нова кооперация. Кооперацията е нова, ама хората във всяка такава сграда са едни и същи. Все едно ги произвеждат по калъп серийно производство или както българите добре сме си го казали – „като че ли една майка ги е раждала“.

Виждаш ги за щастие не толкова много, колкото ги чуваш.

Дишат ти въздуха сутрин в асансьора, засичаш ги по стълбището. Ако се излъжеш да поздравиш, в повечето случаи ще ти отвърнат с празен поглед, а най-често ще те подминат. Като излезеш от къщи, надушваш какво са яли за вечеря три дни по-рано, тъй като предвидливо са оставили боклука пред собствената си врата…и си стои там вече втори ден. Знаеш кой каква семейна драма има, каква кола кара, кога е умряло кучето им, кога са правили ремонт, кога са си правили бебето… нещата от живота. Други, малко по-притеснителни обстоятелства около съжителстването ви също не ти убягват. И в същото време имената им вероятно не си спомняш. Твоето едва ли им говори нещо също. А отношенията ви съществуват под знака на неизбежната взаимна търпимост.

Онзи ден си дадох сметка колко много свят може да се побере на едни седем-осем етажа. 

Всеки дошъл отнякъде, защото в новите кооперации е така – няма кореняци и всички са си чужди. Няма междусъседски кланове, както в старите блокове. Ще те изгледат странно, ако им поискаш сол.

Вчера реших да стана по-рано, за да свърша допълнително няколко задачи, които ми висят на главата от дни. Навила съм си алармата към 8, но се събуждам в 6:30 от плача на бебето на симпатягите, които се нанесоха преди четири години над мен. Ама реве това дете, казвам ви, не се шегува! Като започне от сутринта да прави фонов шум, до малките часове имате гаранции, че няма да си чуете мислите (което понякога е доста хубаво). Както и да е, събуждам се аз и денят ме почва. Става 7 и нещо и се започват едни радостни възгласи на хора, които като че ли не са се виждали от години. То не е посрещане, не е смях. Родителите на двойката отсреща идва да им гледа детето, докато те са на работа. Същите с боклука пред вратата. Всяка сутрин и всяка вечер се посрещат и прощават, като че ли им е за последно.

Пожелавам на всеки такъв ентусиазъм…не и такива съседи. 

Тези пък с бебето, което реве 24/7, когато се нанесоха, бяха студентска двойка, вероятно току-що изтръгнала се от оковите на провинциалния дом на мама и тати в Пирдоп (нищо лично към хората от Пирдоп). И, естествено, се постараха всички да разберем с кого си имаме работа. Същински парти животни. През вечер им беше петък вечер, осми декември или трети март и все празнуваха нещо. Когато хората, които бяха поканили, започваха да идват, поне половин час входната врата стоеше отворена, докато се изниже и последният. Животински викове, песни, тропане от танци, Азис в 2:30, Слави в 3, Sex Pistols в 5, после още малко sex, ама не от групата и така, докато не станаха от 30 човека на трима. Целият Студентски град, побран на 70 кв.м. Сега партитата ги няма, ама са станали по-истерични и доколкото чувам, май не се обичат толкова. А крушата им не е паднала по-далеч от тях, както вече разбрахме. После ми кажете дали приоритетите в живота ти винаги те правят по-щастлив… не мисля.

Мога да ви разказвам до утре за хората, с които живея, но няма смисъл, защото останалите вие си ги виждате и сами всеки ден. Пенсионери, които ви клюкарят с кого се прибирате, деца в училищна възраст, които, като стане лято, целият квартал ги чува, хора с лабрадори и пинчери. Вие самите. Истината е, че всички можем да излеем целия хейт на света по адрес на съседите ни. Обаче в крайна сметка, ако са толкова нетърпими, защо просто не сменим кооперацията? В цялата шарена картинка всеки си има място и това, че сме толкова различни, ни учи какви да не бъдем или да бъдем, дава ни поглед върху извадка от обществото, а понякога си струва само заради изцепките, които можем да разкажем на приятелите си. Или пък служи като хубава метафора за нещо, което пишем. 

Ако пък ви писне толкова, но нямате вариант за изнасяне, винаги можете да пуснете една прахосмукачка в 6 часа в събота сутрин.

Ето и няколко неща от детството през 90-те, които днес са незаконни.