Нещата от живота

Когато тръгнеш сам с раница към другия край на Европа

личен архив

„Легендата разказва, че седемте хълма, върху които Лисабон мързеливо лежи, са краката на кралица, която била половин човек, половин змия. Появил се моряк с кораб някъде от водите на Атлантическия океан и се влюбили. И магията била развалена.“ Погледнах леко отегчено и малко скептично пича от free walking tours, който не особено умело разтягаше локуми на международната група народ пред него.

Вдигнах очи нагоре, намирах се на терасата на най-красивата железопътна станция в Европа – Rossio, откъдето

с един поглед обхванах въпросните хълмове, замъци и сутрешното слънце, което галеше червените покриви на Лисабон като любовница.

Слепоочията ме пронизваха от pub crawling-a предишната нощ в Bairro Alto. Огледах се. Лисабон е лесен за обичане, португалците още повече. Гостоприемни, отзивчиви, лежерни. Красиви. Изскочих на улицата и тръгнах нагоре и надолу, без посока. Графити, розово, жълто, зелено, синьо, графити. Стълби, трамваи, азулежу. Негри с кръвясали очи, които ти предлагат кока и хашиш в 11 сутринта.

Спокойствието на града сякаш е в никога неспиращо противоречие с истерията на стотиците туристи, които изпълват кокетните бохемски квартали.

Грабнах един паштел де ната, за да приключа още в ден първи с всички клишета, които градът предлага. Предната вечер опитах бакаляу, за да разбера, че е твърде солена и прехвалена за моя вкус. Кошничката от бутер тесто с яйчен крем също не успя да ме развълнува изобщо. Checked, checked. Дотук добре.

„Избяга сама на противоположния край на континента, а сега какво?“, казах си едва чуто.

Нямах план и не бях подготвена за тази европейска Хавана. За малките улички с аромат на пудра захар и пране, който се носи от почти всеки ъгъл. За фестивалния дух, който царува по стръмните тесни стълби, без да се случва нищо конкретно.

Краката ме отведоха до Miradouro de Santa Catarina.

Първият път, в който видях Лисабон от горе.

Мостът 25 de Abril, копие на този в Сан Франциско (архитектът е един, твърдят местните), статуята на Христос като тази в Рио де Жанейро и безбрежно синята Тежу, лично тяхна. Градът ме замая.

Разтревожих се от високите очаквания, които си бях натъпкала в багажа. Как ще успея да видя всичко това? Синтра, Белем, Океанариум, Кашкаиш, сърф ли да подкарам, на фадо вечер в Алфама ли…

За пръв път пътувах сама. Изведнъж се сепнах. Сега накъде? Това беше мигът, в който започна истинското пътешествие. Онова, за което говорят всички.

Онова, заради което хора от цял свят си хващат раниците и обикалят из цялата планета. Тръпката от непознатото.

Когато си сам, сетивата са по-изострени. Всеки цвят, всеки мирис, всеки звук. Всичко е ново и го искаш на големи глътки. Не си небрежен от спокойствието, че имаш доверен спътник. Не ходиш със затворени очи по улиците, защото не ги знаеш наизуст. „Сам съм, други няма“, както е казал поетът.

Минах през хостела и Джи, чистокръвен португалец с чаровна усмивка и тишърт на Джурасик парк, ме погледна озадачено. Вероятно изглеждах тъжна, леко уплашена, може би още пияна от pub crawl-a.

– Джи, what the fuck правят местните по това време на деня? Не ми се обикаля с туристите да гледам порутени замъци.
– Пусни се до Cais de Sodré с нещо за пиене и после се води по усет.

Брегът на реката се оказа гениална отправна точка за разходка. Поех дълбоко солената миризма на вода и оставих вятъра да отнесе и последното напрежение от кошмарния полет и последните 24 часа. Изборите стояха пред мен – или да ме е страх от непознатото, или да се насладя на времето, което имам тук по свой собствен начин, а не по отъпканите пътеки на готовите маршрути.

Все пак Дж. К. Роулинг е измислила Хари Потър тук, все ще ми хрумне нещо и на мен.

Умирайки от глад, за миг се изкуших да чекна Spotted by Locals (задължителен! където и да пътувате), но бях обещала, че ще се водя по интуиция, и само 5 минути по алеята ме изведоха пред Mercado Da Ribeira, където се намира и небезизвестният Time Out Market. Сетивата ми бяха приласкани от азиатски класики, октоподи, джелато, пресни стриди, пухкави десерти и безброй вариации севиче.

Знам, че се влюбвам бързо, но това беше too fast. Предадох се в ръцете на Лисабон, който ме прегърна в улиците си, сякаш се познавахме от векове.

Вечерта беше почти класическа – озовах се в модернистичен рибен ресторант недалеч от Praça Luís de Camões, който звучеше обещаващо – Sea Me. По-късно щях да разбера, че португалците нямат навиците на стресиран софийски човек и вечерят в по-късните часове, така че не наложи да чакам час и половина за маса. Едно севиче туна с шамфъстък, розово шампанско с финал юзу сладолед и животът стана съвсем поносим. Оттам се отбих към Park bar, където музиката е каквато трябва, знаят как да миксират Bombay Sapphire до съвършенство, а гледката е за милион евро.

На другата сутрин, по време на международната закуска в хостела всички сполучливо регистрирахме дъжда, който тихо се сипеше навън. Като класическа източноевропейка грабнах кафе с цигара и се сгуших в мислите си на терасата. Какво да правя днес? Дори не си нося проклет дъждобран. Еди, друга партия от персонала на хостела, излезе при мен отвън.

– Цве, какъв е планът днес?
– Еди, no fuckin' idea, нямам чадър.
–  Аз ще ти дам.

Разсъних се бавно, без дори бегла следа от бързане. Усмихнах се на себе си колко светкавично привикнах към лисабонската лежерност. С въздушна крачка и чадъра на Еди, преди обяд вече бях на Rua Garrett в Chiado, където на последния етаж на местния Benetton е умело прикрита т.нар. Фабрика, която се оказа дом на алтернативни и различни изложби, автентичен луксозен асансьор, какъвто не бях виждала дотогава, и кътче с почти откачени вещи.

Няколко крачки по-надолу е Bertrand, най-старата книжарница в света (вписана е в Гинес). Заслужава си отбивката заради мириса на португалска литература и кафенето в дъното, където десертите са по рецепта на топ готвачи от цял свят, включително чичо ви Джейми Оливър.

Търсенето на съкровища ме заведе и до една от уличките на Mouraria – Beco das Farinhas, където е локализиран проект на бразилската фотографка Камила Уотсън. Тя е сътворила street photo gallery с портрети на местните жители, принтирани на големи дървени платна и окачени на сградите по самата улица (уютна и тясна колкото галерия). Творчеството ѝ е представено свободно пред очите на преминаващите с провокация да се замислят над историята зад всяко лице. Неконвенциална идея и добро изпълнение.

С Delilah в ушите и мокри маратонки се хвърлих да покорявам поредния баир, когато се озовах пред портите на Castelo de São Jorge. Миг невнимание, цял живот турист. Влязох, за да не съм капо със замъците, но като цяло си го причинете само в слънчев ден и ако сте били достатъчно умни да си мушнете една бутилка местно вино в раницата, за да се порадвате на гледката, която се разкрива от крепостите на замъка. Денят беше проникновено мрачен, но мирадурото е почти 360 градуса и е добър спот за малко айляк. Сякаш всеки покрив в града е на длан пред погледа. Ако съумеете да се абстрахирате от германските туристи с фотоапарати, още по-добре.

Не му отделих много време и с един Uber се озовах в LX Factory. LX Factory е нещо като хъб за по-алтернативната част от преселението. Там няма да ги видите онези германски туристи. Уютни кафенета, симпатични ресторанти, споделени пространства и хипстърски магазини. Препоръчвам да се отбиете през Start up Guide Store, микс между издателство, хъб и магазин. Създават гайдове на всички hot spots, където стартъп средата расте главоломно – Берлин, Копенхаген, Люксембург, Лондон, Хамбург и продават вещи, които са продукти на стартъпи – от веган кондоми до етиопско кафе, което можеш да си приготвиш без кафе машина. В More Than Wine ще откриете дървени винтидж кутии, които съдържат така характерните за Лисабон консерви сардини, разбира се, със симпатични поп принтове в ярки цветове, както и малки бутилки джинджа с готин дизайн на етикета, които да занесете на приятели.

Вечерта започна в O Prego da Peixaria, тренди място и може би най-добрите бургери в града. Вместо мляно месо, цял телешки стек се озовава между хлебче Bolo do Caco, намазано с билково масло в компанията на сладки картофи с морска сол и щипка мащерка. Заслужаваше си всяка хапка.

Спомням си ясно, че това беше денят, в който между мен и Лисабон се появиха първите наченки на интимност и близост. Вече нямаше хаос – само мир в душата, придружен от vino da casa.

Зареях се по улиците без особена цел, когато съдбата ме заведе на поредното мирадуро. Там Жан ми поиска огънче за джойнта си. Оказа се бразилец, който обикаля света, но е акостирал в Португалия от вече 8 месеца.

Говорихме си за хората, които са ни изоставяли; за градовете, които сме посетили, и за тези, които искаме да посетим; за наркотиците, за алкохолизма, за местните, за Бразилия, за партитата на Pink Street. От уличните музиканти наблизо зазвуча Aint' no sunshine, а розовият залез над Тежу причудливо и с лекота омайваше отвлечените ми мисли.  Всички ние изоставяме градове и хора, за да търсим по-добро място за себе си под слънцето и до нечие рамо. Всеки носи някаква тъга, предишна. Някои я потушават в пътувания, други в партита, трети в различни легла. И Жан като мен бе избягал в другия край на света от себе си. Или към себе си. Явно не бях съвсем сама. 

Лисабон е сринат до основи след земетресение, случило се в една ранна сутрин на 1 ноември 1755 г., което бива последвано от цунами и пожар. Всичко в града, което може да се види днес, е построено след това и към този момент е един от най-красивите градове, които очите ми някога са докосвали. Замислих се, че щом нещо напълно разрушено може да се съгради отначало и да разцъфти така впечатляващо, каквото и земетресение да е минало през нас самите, трябва да имаме сили да построим един цветен град върху отломките. 

Преди да отлетя обратно към София, посетих Feira da Ladra – „Пазарът на крадлите“, който наподобява Битака в Малашевци. От там си тръгнах с колекционерски винил на един от първите записи на Пол Маккартни в Русия, така че си заслужава разходката, ако имате набито око за находки с антикварна стойност. На връщане задължително се спрете в някое кръчме и си поръчайте сардини на грил, придружени от Super Bock – местната бира.

Все пак сте в Лисабон, няма за къде да бързате.

 

A journey never ends…

– Jose Saramago

Ето и практичени съвети от Влади Герасимов какво още да посетиш, ако си попаднал в португалската столица.