Съсредоточи се върху дишането

...пусни спомена

  • 27.11.2018
  • от Лили Йовнова

Има дни, в които смехът ти ми се струва, че разпознавам да се разлива из тълпата, и моментално колената ми да подкосява като стара травма. И това неволно припознаване като рязък удар под кръста се явява като доказателство за паметта на тялото.
Само тогава съм принудена да призная, че смехът ти си остана точката ми на пречупване.

Само тогава ми се налага да прибягвам до напомнянето, че единственият начин да избегнеш точката на пречупване е да счупиш връзката.
Да пуснеш спомена.



„Съсредоточи се върху дишането.“

…Виж, слушай, стой секунда, аз имам само един въпрос, преди да отлетят за последно самолетите в очите ми към някое място, което не знае как звучи стъпката ти по тротоарите му, едно място, чиито сгради никога няма да разберат ехото на гласа ти как може да кънти между тях. Ето, тук съм, на достатъчно разстояние, за да си спокоен, че каквато и истина да ми дадеш сега – обстоятелствата няма да се променят и всички възможни последствия вече отдавна са ни се случили. Само ми кажи – коя беше повратната точка?...

Още тогава знаех, че отговор не бива да очаквам, не съм и очаквала, но за последно исках да видя реакцията ти, когато нещо толкова откровено те сепва, когато за отворената рана нямаш подготвена смешка, защото изобщо не си очаквал такъв момент на честност.


Но точно тогава ти започваш онзи твой малък ритуал, който си усъвършенствал до безобразие: дребния ти фокус да ме измамиш, че в ръкава ти се крият асата, с които можем да победим цялото минало, изправило се срещу нас. Всеки път успяваше да ме накараш да забравя, че в повечето случаи ти самият си бил от другия отбор.


 

Сцената е изпипана до съвършенство: през очите ти прелитат пък твоите собствени, съвсем различни, но всъщност същите, самолети, на които години наред ме качваш, за които никога не ме изпращаш, с които имаш неписано тайно споразумение никога да не ме оставят прекалено дълго, но и винаги да ме връщат поне за кратко.

Сетне през ръцете ти преминава отново онова електричество, което в най-лошите дни ме е карало да се чувствам като най-нелепата електроцентрала, през която ти упорито не желаеш да преминеш, но пък в най-добрите… в най-добрите дни се превръщаше в светлина.

И за финал вадиш от шапката коронния си номер – заобикаляне на въпроса, минавайки през него.
„Нали знаеш, че ти беше повратната точка?“…

Спомням си как ти се усмихвам топло, макар че не заслужаваш. А ти се усмихна гузно, защото все пак е имало причини да разказвам така едно сбъркано момче, което много му се е искало винаги да бъде по-добър човек… И именно това сбъркано момче знаеше до мозъка на костите си, че аз никога не съм заслужавала тези дребни актове на недостатъчна и несигурна обич. Дори и ти самият да го забравяше понякога.

Днес обаче по-ясно си спомням как точно в този епицентър на края мислех само за едно: начина, по който ме учеше да медитирам. Навярно някой ден ще оцениш иронията на ситуацията – научи ме да изчиствам ума си, за да успея най-сетне да залича всякакви следи от твоето присъствие из него.

„…Ще те науча, де.
Единственото, което е наистина важно е да намериш конкретна мисъл, картина, ако ще дума, върху която много старателно да се фокусираш. Ама само това да съществува.
Ето виж, аз например просто си отброявам дишанията.
Опитай и ти така – съсредоточи се върху дишането.
Едно, вдишване, две, пауза, три, издишване…“

И затова до днес, всеки път щом ми се стори, че смеха ти долавям из тълпата, щом носталгията почне да ме атакува с картини, които са всичко друго, но не и цялата картина…
Умът ми се втурва само към едно спасително въже
„пусни спомена, пусни спомена, пусни спомена“.

Съсредоточи се върху дишането.

Съсредоточи се върху тишината.

И почети проза в тези хладни есенни дни.

Последвай ни в инстаграм за още всекидневна доза вдъхновение.