Балада за номади

,,Ти тръгваш пак и пътят ти е същият…''

  • 31.01.2019
  • от Лили Йовнова

Ти отново и отново тръгваш и дори да е вярно, че всеки божи път този път е един и същ, дори да си разкрил най-сетне онази вселенска тайна, че всички пътища водят не към Рим, а към къщи… Дори и да се е случило, ти упорито не забавяш решителната крачка, не се отказваш да търсиш все по-настървено и да бягаш все по-устремено… Към нещо, което всичките ти близки твърдят, че е само мълва – онова твое спокойствие на духа.

Признай си – не си спомняш някой да те е учил да мируваш или да не се чудиш как да хитруваш. Научил си безупречно само триковете с измамата – как да се усмихваш без следи от бягство по устните, как да целуваш, сякаш ще останеш, как да прегръщаш, сякаш няма още утрешният самолет да хванеш.

И дори гузната съвест понякога да те гложди, някакъв инстинкт (по-голям от теб, казваш) те води и ти нямаш представа как да пребориш тази вътрешна нужда целия свят да пребродиш. А може би и няма нужда. Никой не ги кара да те чакат приковани на вратата.

Сами са избрали да ти се сърдят, че си използваш крилата.

Уж те обичаха, защото си странна птица, гледаха те и галеха с умиление същите тези нежни криле… докато не ги разпери. Докато не намери начин да се откъснеш от тази здрава прегръдка, която беше прегръдка, да, но в много дни беше просто тежест. Повярвай ми, виждала съм как обидено се мръщят, че не свикна при тях да се връщаш. И няма смисъл, няма довод, който да ги убеди, че имаш нужда да си в непрестанно движение не заради някого другиго… а заради себе си.

Затова от дете правиш разни необмислени неща – тръгваш пеша, скачаш на стоп, взимаш колата на вашите, купуваш си билет за влак – само и само да прекрачиш по-бързо собствения си праг. Само и само да си някъде на път, да откриеш някой неизброден кът, където никой никога да не ти научи името, където да е напълно сигурно, че няма повече да се върнеш. Това беше правилото: да не се обърнеш, да не повториш едно и също място.

Години наред не успяваше да видиш какво така бързо стяга куфарите ти и побутва нозете ти в посока „натам“. Ела, нека ти кажа, надявам се да можеш да опазиш тази тайна, защото е наложително да споделя.

Погледни сега – където и да отидеш, в собствената си кожа се чувстваш натясно.

И докато не приемеш този факт, никъде няма да можеш да останеш повече от онези толкова недостатъчни ден-два. Особено с тази твоя неуправляема мисъл… между толкова градове, между два свята, ти намери къде най-сигурно да загубиш пътя – в бримките на собствената си непокорна глава.

Но и това не е драма, нищо, че е някакво леко отклонение от плана. Днес поне знаеш какво търсиш. Знаеш, че още не е намерено.

Знаеш защо е така важно да намираш сили всеки път да тръгваш. Дори когато ти омръзне да се чудиш кого първо да прегръщаш или кого последен да излъжеш, че следващия път изобщо се връщаш. Дори когато се откажеш да обясняваш.

Те не слушат, не чуват и не знаят какво е да се мъчиш да пребродиш света, за да се убедиш, че макар и най-щастлив да си на път, по-щастлив си у дома.

Но аз, отражението ти в огледалото, те чувам и зная. Затова потегляй. Има кой да те изчака. Докато намериш онова, което никой друг не е виждал от първа ръка.

Онази кожа, в която най-сетне се чувстваме на място.

Животът и неговите вкусове

Реши ли кой заслужава да носи титлата Най-добър бар и ресторант за 2018?! Гласувай и спечели Samsung Galaxy Note 9

Какво още се случва в града? Последвай ни в инстаграм и разбери пръв