От корта на екрана: Марина Колева

На по лятна напитка с актрисата-тенисистка

  • 18.06.2019
  • от Тео Чепилов

Имало едно време един магически отрязък от денонощието, наречен със звучното име „златен час“. Всички принцеси, най-красиви девойки, умни магьосници, диви прекрасници, излизали от тъмните сгради и озарявали с присъствието си градските улици. По време на златния час се случвали чудесата – момичетата заблестявали, ярки като слънце, и зареждали всичко и всички наоколо с добрина. Когато видели, че светът вече е по-красив, сядали някъде, откъдето се виждала цялата прелест на залеза, и се замечтавали за следващите чудеса. Отпивали Somersby. Оттогава се минало много време и вече никой не знае дали девойките още излизат, за да направят света по-добър. Но още си имаме златния час, и Somersby, за да си спомним, че поне веднъж в денонощието всичко е по-красиво. Не е ли страхотно!?

Познавате Марина Колева от малкия, големия екран и голямата сцена, където кой знае защо най-често я кастват в ролята на кифла. Под привидно крехката ѝ опаковка обаче се крие характер на корав шампион, трениран в безброй битки на корта. Ето какви истории научихме на по Somersby с нея:

Най-безумният проект, в който си участвала?

Отивам да снимам реклама за обувки, така е обявено. Там ми пускат сцена от филма „Singin' in the Rain“ на Джийн Кели - хореографията с чадъра, която е жесток степ и ми казват: „Сега научи някакви стъпки от тези, трябва да ги правиш“. А бях в шок, защото съм много отговорна и изпълнителна. Ако ми бяха казали щях да се подготвя. Връчиха ми едно огледало и аз боса почвам да рипам степ. Научих танца, но после дойде един по-голям шеф и се оказа, че всичко това въобще не е било нужно, защото сцената ще се снима на огромна възглавница, като ринг, и това там не може да се направи. Но се оказа, че има по-голяма изненада – ще ме поливат с вода. Снимките минаха доста съмнително – нямаше обувки, но имаше много вода. Поливане с маркуч отвсякъде – после бях подгизнала и много ядосана. Бях подписала някакви жестоки договори, иначе щях да си тръгна.

Май не е било точно реклама на обувки, а?

Не е нужно да го казвам даже, всички разбраха за какво става въпрос. Странна беше стилистиката – имаше крупни планове на капчица, как пада от моя палец, примерно. Много интересни детайли (смее се).

В „Дванадесетата нощ“ си Виола/ Себастиан – трудно ли ти беше да играеш мъж?

Понеже съм спортистка, решават хората, че ще ми отиват някакви мъжки маниери. Много се бях концентрирала върху това, постоянно съзнателно да мисля, че имам мъжки полов орган между краката. Пробвах да си сложа чорап в бикините като тренинг вкъщи. Наблегнах и на походката, другото свърши костюмът.

Кучета или котки?

Аз съм била цял живот кучкар. Имам алергия от котки. Обаче сега имам гадже, което има две котки. Имала съм куче, самоед. То си изживя неговия кучешки живот и вече не е сред нас, а в кучешкия рай. На 14 години беше. Научих, че трябва да го приспим, преди едно много тежко представление в Армията. Два часа преди да изляза на сцената разбрах и не спрях да рева. Това представление не знам как го изиграх, беше голям ад. Добре, че поне беше драматично, не комедия.

Как успя да си изключиш емоциите?

Трябва да се събереш, да се концентрираш някак си. Интересното е, поне при мене, че забравям за всичко. Когато ти се е случило нещо толкова шокиращо е малко по-трудно, но пак действа. След спектакъла нямах никакъв спомен как е минало представлението. Знам, че е нямало гафове от моя страна, защото режисьорката участва в представлението и не ме е набила.

Играла си гола на сцената, какво е усещането?

Ами да – в нашата професия се разголваме душевно и не само. Щеш, не щеш, щом си се захванал с това нещо, отначало трябва да си наясно, че ще правиш жертви. Беше в „САЛОМЕ“ по Оскар Уайлд, която се игра 3 сезона в театър "Българска армия". Разсъблякоха много приятно всички девойки. Но спектакълът е такъв тип, който имаше нужда от нещо фрапантно. Той е алтернативно представление, така че не седеше пошло.

Защото в някои случаи се използва просто, ей така – айде да има едни голи тела тука.

Случвало ли се е да си на сцената и да не те гледат точно в очите?

В салона, в който играем е тъмно, и аз се старая много-много да не гледам към публиката. Бях на едно представление във Виена, в което целият салон беше светъл и ми беше изключително странно, дори и като зрител да знам, че тези хора горе виждат моите реакции. Действието там се развиваше в една болница, беше докторска пиеса, но немският ми не беше на необходимото ниво. Надявах се с театралния език да я разбера – нищо не разбрах. Целият салон светеше като някакво изразно средство, за да предадат светлината на болницата на зрителите.

Случва ли се публиката да се намеси? Аз май веднъж гледах как един луд човек се изправи и говори с вас на сцената?

Той не беше луд човек, беше мой гост всъщност.

Оу, извинявай.

Ами той си е лудичък. Беше един скеч – аз имам един монолог на Хамлет, за черепа, всеизвестният, при който уж си забравям текста.

Трябваше да стане някаква сконфузна ситуация - скандал между нас и подставено лице, което е в публиката.

Ние сме в роля, но публиката не го знае. Един пич, когото аз поканих и е наш колега, много състрадателно реши да скочи и да почне да възпира тази мацка, която е подставеното лице. После разбрах, че хората са били на тръни – щяло е да стане меле. Нашата колежка актрисата беше си довела точно на това представление детенцето и то милото, всичко се случи пред него - седеше през цялото време в шок и после питало: „Мамо, защо ти се караше така този батко?“.

Снимала си видеоклипове. Случи ли се нещо смешно по време на снимките?

Снимах един клип на френския рапър Thierry Wone, в който трябваше да танцувам пред целия Sugar. Снимахме някакви кадри и всички в бекстейджа бяха „Айде лайфът да почва, айде само да дойде лайфът“ и аз съм: „Какъв е тоя лайф, толкова готин, дето всички го искаме да почне?“, ама нищо не питам, седиме и си лафиме. Режисьорът казва: „Айде, лайфът почва!“ и аз мисля, че ще се кефиме нещо там и ще ни снимат. Примерно зад диджея, зад пулта. Няма братче – режисьорът само ми посочи и се оказа, че трябва да се кача, там където танцуват таньцорките, не знам как се нарича това място.

Сцена.

Ама то е метър на метър?

Ами знам, че за театрал като тебе е малко, ама е сцена. Камерна сцена.

Поне не беше в клетката...

После ме бъзикаха, че като съм разбрала, съм гледала като сърничка, която чака да я разстрелят.

Иначе влязох в роля веднага – внуших си, че не съм аз, просто се пуснах на жестокия денсфлор. Дано не ме познае никой.

Тенисът помага или пречи за актьорското майсторство?

Що да пречи, много си е готин даже. Той за нищо, никога не пречи.

Как започна да тренираш?

От шестгодишна тренирам. Понеже много добре съм ритала топка и съм тичала. С топка и тичане какво да е?

Футбол?

Нашите са решили тенис. На шест никой няма ясното съзнание да спортува. Добър избор, за което съм много щастлива и съм им благодарна. Имам медали, участвала съм на всякакви републикански турнири. Обиколих всички околия и малки градчета, където иначе никога нямаше да отида.

Какво ти липсва от състезанията?

Пътуванията винаги са били с готините ми състезатели-приятели, винаги е било жесток смях.

По тенис турнета е много рокендрол. 

Лигня жестока. Бруталните тийнейджърски лиготии, за които можеш да се сетиш. Всякакви глупости – лепили сме тоалетни хартии по тавана на стаите. Обаче аз бях много шашната, защото съм притеснителна.

Кой да предположи?

Актьорството много ме отпусна. Някак си успях да го превъзмогна, може би. Не, да го прикрия по-скоро. Защото аз все още съм си притеснителна. Това, че ги правя тия неща, не значи, че не съм.

Иначе (нека да прозвочи като комплимент) не ти личи, че си тенисистка.

Знам. С по-фина костна система съм и някак си не ми личи. Не натрупвам толкова много маса. Аз си имам много мускули по принцип, ама те не се виждат чак толкова много. Този, мускулът за забавления, той ми е много развит. По това ще ме познаете.

Слувало ли ти се е да играеш на корта с големи, страшни мъже?

Много пъти е имало такива случаи. Той човекът не иска да играем, защото аз се разхождам с едно кошче и играя с някакви любители, пускам им топки от ръчичка, и мислят, че не мога добре да играя. Има такова мнение като ме видят първо на корта – все пак съм момиче. От друга страна работя там, трябва да имат едно на ум. И само като ми паднат - оставям ги на пълна нула! Да разберат за какво иде реч. Повече нямат абсолютно никакъв афинитет да играем пак.

Впечатляваш ли се от подобни предразсъдъци?

Не ми е проблем какво си мислят за мене хората. Никога не ми е било фактор. Аз си знам какво мога и впоследствие излиза наяве. Важното е аз да си се чувствам окей и да съм удовлетворена от това, което правя.

Разкажи ни някоя безобразна парти история?

Тази история ще влезе историята: бяхме на парти в „4 км“, мисля че беше на Borgore. Аз много се кефя на дъбстеп и дръм-енд-бейс, като тийнейджърка бях на всяко едно парти. Нямах 18 години, но бях приятелка с организаторите и нямаше нужда да имам билет – винаги бях в гестлиста. Но не мога да вляза през секюритито, защото то седи преди това. Беше жестока схема винаги - с мислене на лични карти, лепене на цифрички от вафли, всякакви глупости. Те вече си ме знаеха охраната и тотално нямаше как да стане за това голямо парти.

Решаваме, че ще прескочим във великия „4 км“.

Всички знаем как става това: има отстрани една много яка ограда, която трябва да изкачиш и да се хванеш, след това за един висок парапет, който е на терасата, и оттам да се набереш. И тук се оказа, че нямам толкова големи мускули. Валеше дъжд – това беше също предпоставка неприятна. Отгоре винаги някой трябва да ти помогне. Най-малкото да ти каже, че няма охрани, които да ти бият два шамара и ти директно да паднеш. Много ясна система, също така ясна на охраните.

Звучи като игран вече мач. Подозирам, че нещо се обърка?

Подведоха ме, че трябва да се подам. Но това се оказа, че е фейл, защото човекът, който трябваше да ми помогне каза: „Чакай, стой, идват!“ и някак си се случи, че се хлъзнах и увиснах на една ръка. Въобще нямах никаква упора и си казах: „Ами добре, ще повися малко. Да видя ще стане ли нещо“. В момента, в който разбрах, че няма какво да се случи просто, реших, че ще скоча. Доста е високо – има няма трети етаж. Страшно си е като цяло. Скочих на крака, подпрях се на ръце. Единствено си бях спукала петата. Естествено, отидох на едно друго парти. Кракът ме болеше, но реших, че няма да му обръщам никакво внимание, а беше някакво зверско. Куцук-куцук се прибрах и на сутринта имам вече история готова, как на нашите да им спестя цялото това нещо. Защото знам какво ще последва – повече никога няма да отида в „4 км“. Кракът ми е много зле, но решавам да кажа, че е изкълчен. Тръгвам да ставам, при което там се срутвам, падам, чупя принтера, до мене всичко пада, някакъв зверски шум. Нямаше как да се покрие това нещо. Нашите като цяло ми бяха много сърдити. Аз самата някак си тогава си взех поука и бих една задна. Поспрях се, така да се каже.

Вече не ходиш по партита, така ли?

Ходя, но не ми е приоритетно. Искат да ми организират една екскурзия до Ибиса за рождения ден. Аз казах, че не искам. Нямам никакво желание, не знам защо. По-яко ще ми е да отида в Барселона, примерно.

Какво не подозират хората за теб?

Много добре карам. Не се префърцунвам тука, ами си е абсолютно вярно. Много пъти съм изпадала в ситуации на пътя и просто имам някакъв усет, вече съм се убедила. Хората просто са зашеметени от това, което виждат. Малко ми се дразнят, защото съм руса мацка с BMW.

На каква кола се научи да караш?

Първата ми кола беше Lancia Delta, двигател 1,8 със спортното окачване. На Ланчата се научих да карам и всеки един елемент беше ожулен. Тя ме чакаше да изкарам книжка, защото баща ми е фен на автомобилния спорт. После се качих на А3 и си казах: „А, то било много лесно да се кара“, след тая жестока спортна Ланча. Докато я карах съвсем случайно бях и „Мис Автомобилизъм“. Две години поред. Моля, моля. (смее се)

Как ставаш „Мис Автомобилизъм“? Правиш дрифт по бански ли?

Нищо общо – беше моделска история. Беше от онези кастинги, на които отиваш и не знаеш за какво си на кастинг. Пуснаха ни вот в Интернет.

Бяха ми дали служебна кола, с нея бръмчахме с едни мацки по кръговете на рали шампионата.

Аз връчвах наградите, ходех с една лента и ме поливаха със шампанско. Един път се въртяха около мене и дрифтеха – това беше вече опасно, много ме беше страх.

Къде са най-лошите шофьори?

В Париж – лошо ти става. Там всеки минава на червено, няма пешеходци, няма коли, всичко живо. Няма пешеходец, който да се огледа или да не мине на червено. Там и шофьорите дрифтят, правят някакви жестоки неща на червено и бенбено.

На по Somersby си говорихме и с DJ Cass и Василена Винченцо

Ето какво четем напоследък.

В YouTube канала ни пък ще откриеш най-новото ни видео - показваме ти актуални места за брънч в София.