Обиколи света с Go Guide: ЯМАЙКА

Да потънеш в блажено безвремие

  • 17.03.2014
  • от Радослав Райков

Златни плажове, тъмен ром, ароматно кафе, огром­ни зелени масиви – всичко това ни звучи познато, но Ямайка има много повече какво да предложи в своите тихи заливи, извезани със зеленината на гората, и синьо-зелени лагуни със спокойна, прозрачна като стъкло вода. И ако големите градове и курорти Кингстън, Монтего Бей, Негрил или Очо Риос не са ви по вкуса, значи е време да се насочите към по-слабо познатите Порт Антонио или Сините планини. Тук щастието е въпрос на личен избор. И още на летището те посрещат с еуфоричното No problem, mon! Едва после разбираш причината за това приповдигнато настроение.

Още не си стигнал до хотела и вече те пресрещат колоритни симпатяги с шарени шапки или коси, сплетени на характерните тънки плитки, и ти предлагат ганджа.

Ямайка е вълнуваща, предизвикателна, непредсказуема. Хората идват тук с желанието да преживеят нещо незабравимо. Точно затова дойдохме и ние. Докато самолетът се снишаваше, Ямайка със своите зелени планини, обагрени в синьо и виолетово, лежеше като гигантски скъпоценен камък в пеперуденосин обков, изложен върху тъмносиньото кадифе на Карибско море. Кацнахме в Кингстън и горещината и навалицата веднага ни удариха в лицето. Затова набързо минахме през една агенция, където наехме раздрънкан пикап срещу 300 долара за 1 седмица и поехме по прашните пътища на североизток.

Идеята ни беше да стигнем окръг Портланд, обхващащ североизточния бряг на острова, където се намираше и нашата цел – Порт Антонио, което обаче се оказа не толкова лесно начинание тук.

Картата ни показваше магистрала А4, а реалността – път, по който едва могат да се разминат две коли, допълнително стесняван от почти непрекъснатата редица от крайпътни сергии, които продаваха дъхави папаи и студено кокосово мляко,

както и от вездесъщите барове, състоящи се само от една стая, в която предлагаха единствено местната марка бира Red Stripe.

След множество спирки да питаме за посоката (забрави за знаци и указателни табели в Ямайка) стигнахме до Порт Антонио. Колко е пътят дотук, е неуместен въпрос, защото всичко зависи от броя на дупките по шосето, щъкащите пилета и кози и промушващите се между тях растафарианци, възседнали колело.

Порт Антонио е малко градче, израснало по време на бума на захарната тръстика. От рождената му година 1685 са останали малко следи, за сметка на тези от 1950. Ерол Флин си построява имение тук и донася със себе си холивудски блясък. Вдовицата му все още обитава 800-хектаровото ранчо на изток от града и красавицата от Канзас днес трябва да е на 84 години.

Но тъй като не обича да я безпокоят, ние се насочихме към преселилия се на острова холандец, известен под името Фрий (свободен). Чудакът, който напълно е откачил от ганджата и горещината, построил две двустайни борови вили и нарекъл достижението си еко хостел. Яденето се сервира на верандата на малкия бар и когато нощта падне, мракът се разпръсква от малки лампички, поставени в плетени кошници, разхвърляни сред клоните на дърветата. Почти никой не отсяда в еко хостела му, но верандата с четири маси пък винаги е пълна.

Попитахме го откъде купува рома, защото видяхме, че го налива от шише с непознат етикет, а той ни прати да проверим На края на света – така се нарича лабораторията, която развива дейност на едноименния полуостров. Оказахме се единствените посетители и когато разбраха, че ни изпраща Фрий, бяхме удостоени с пълна обиколка на производствените мощности (едно измършавяло магаре, един воденичен камък, пълна с всякакви боклуци яма и още половин дузина машини с неясно предназначение) и пространна лекция за характерните особености на ямайския ром. Накратко, той се прави от остатъчните продукти на захарната тръстика (меласа) и тръстиков сироп чрез процес на ферментация и дестилация.

Към него се добавят екзотични съставки като плодови сокове и подправки, за да се получат прочутите ямайски коктейли.

Турът завърши с паметна дегустация: пред всеки от нас се наредиха около десетина чашки и започнаха да се пълнят с тъмен, бял, препечен, опушен и прочие ром и още няколко ликьора от захарна тръстика. Това е само началото, хора, после идват коктейлите. 

Планината започна да се замъглява, около нас прелитаха папагали, до носа ми достигаше аромата на пушек и бавно всичките ни сетива така се интоксикираха, че се чувствахме на седмото небе.

Предложиха ни тинг – местна безалкохолна напитка с вкус на грейпфрут, която се прави на острова от 1976 година, както и джинджифилова бира, най-обичаната тук. Макар че не е препоръчително да се смесват бира и ром, ние вече имахме собствено мнение по въпроса (както и по всички проблеми, касаещи бъдещето на света) и просто обърнахме по едно шишенце. Пивото има лек вкус на шампанско и след подобна дегустация, естествено, не бяхме способни на нищо друго, освен да се проснем на леглата в нашия хотел и да дочакаме прословутите карибски залези, които наистина си заслужават, дори когато ги гледаш трезвен, а какво остава, когато ги съзерцаваш с възторжената от ямайски ром и коктейли душа...

Ако обичате безлюдните плажове, значи трябва да си отделите поне един ден за Лонг Бей – двукилометрова ивица снежнобял пясък, изпъстрена тук и там с пиратски странноприемници, сламени барове и дървени ресторантчета, обточващи редиците от кокосови палми в края на плажа. Уинифред Бийч и Феъри Хил са местата, към които клонят местните, и най-вече – Бостън Бей. Тук е центърът на т.нар. джърк – уникална ямайска смес от подправки, включваща най-вече пипер, бахар и лютиви ямайски червени чушки (близки до чилито, но с различен лютив вкус), както и карамфил, канела, индийско орехче, чесън, мащерка и др., с която се маринова свинското или пилешкото, като подправките се втриват на сухо, преди месото да бъде опечено на скара на дървени въглища от ароматните дървета пименто. Едно време опушването е имало практическо значение, сега е просто част от вкуса на храната.

Навсякъде се стелеше гъст дим, от закачените по палмите колони гърмеше реге, а застаналите около барбекютата майстори на джърка ни махаха с ръка да пробваме техния специалитет.

Решихме да се доверим на един от тях и след като опитахме и свинското, и пилешкото, се спряхме на последното, като за половин пиле, царевична питка и студена бира, платихме само 7 долара.

Ако обичате да се катерите по водопади, само на 3 км от Очо Риос (най-близкия град до Порт Антонио) се изсипва водната каскада на Дън ривър и ние решихме да посветим следващия си ден на тази дейност. Спускащите се по склона на Сините планини води създават изумителна гледка, падайки направо в морето. За това изкачване не ви трябват алпинистки умения и принадлежности, а само бански и добро настроение. Достигането до върха става чрез преодоляването на серия от тераси, които придават на водопадите вид на гигантска сватбена торта. Минавате от етаж на етаж, а най-горе ви чакат ресторант и сувенирен магазин. Тъй като водопадите са с вход (15 долара), обикновено ще ви накарат да наемете и водач. Но след като ги видите, ще съжалявате, защото това е най-лесното изкачване на водопад, което сте предприемали някога. Водата тече амфитеатрално, изливайки се през няколко нива, които с малко повече усилия може да преодолеете на всяко едно място. Най-лесният път е по края на водопада вляво, тъй като там бордовете на каскадите са най-малки. Но вълнението от самостоятелното изкачване и от това сам да си търсиш пътя е за предпочитане пред веригата от хора, държащи се за ръце, предвождана от опитен водач, които пищят и викат, а той спира на всеки 30 секунди, за да им прави снимки.

Колкото по на запад отивате, толкова повече стават атракциите – джип сафари, гмуркане с шнорхел, кану каяк, риболов в открито море, езда във водата, плуване с делфини.

Именно плуването с делфини се оказа най-незабравимата атракция, която остави неизличим спомен в съзнанието ни и която рядко съм виждал да се предлага на други места.

Наредихме се на опашката и тъй като бяхме само четирима, ни присъединиха към още две двойки – датчани и американци, за да оформим по-голяма група (колкото по-малобройна е тя, толкова по-висока е цената) и след като ни нахлузиха спасителните жилетки, ни инструктираха какво можем и какво не можем да правим, докато наблюдавахме шестимата преди нас. Когато те излязоха, Маркъс се хвърли във водата с главата напред и ние ентусиазирано го последвахме. Щом делфините усетиха раздвижване в залива, веднага пристигнаха и започнаха да се въртят около нас. Маркъс ни окуражи да направим знаците за пеене, танцуване, скачане и милване. След играта дойде време за тегленето. Два делфина застават пред теб, ти се хващаш за гръбните им перки и те започват да те теглят напред. От онова, което видях от предишната група, не бях сигурен, че ще се задържа, но се оказа, че гръбните им перки не са толкова хлъзгави, колкото изглеждат. Делфините бавно увеличиха скоростта, при което яката от пяна пред мен се надигна застрашително, но умните животни усетиха това, намалиха, направиха завой и ме върнаха обратно при Маркъс.

Никой от нас обаче не пробва тласкането: както стоиш във водата във вертикално положение, два делфина идват и опират муцуни или гърбове в краката ти и започват да те изтласкват нагоре и напред, а ти летиш през водата като на сърф (с тази разлика, че този е жив). С изключение на мъжа от предишната група всички паднаха във водата още в началото и ние решихме да не рискуваме и да тормозим горките животинчета излишно. Накрая дойде времето за игра във водата с делфините – просто плуваш с тях, гмуркаш се, въртиш се, прегръщаш ги и целуваш – само без език, моля, все пак сме на първа среща, нали? предупреди ни Маркъс захилен.

А на излизане разбрахме, че делфините тук са на свобода – заливът е отворен и те могат да го напуснат, когато пожелаят… но не го правят!

Освен това по време на буря преди няколко месеца един делфин доплувал и се укрил в залива от бушуващото море, а когато ураганът утихнал, не си тръгнал. Останал и сега колегите на Маркъс го тренират.

Цените за това приключение наистина сами по себе си са авантюра с финансите, но пък изживяването е неповторимо – 250 долара на човек за 30 мин. Поради тази причина се отказахме от водната езда, която също не съм виждал да предлагат другаде – конете навлизат дълбоко навътре, където водата в един момент те поема от седлото и увисваш във въздуха (в началото се чудех защо хората отиват на езда със спасителни пояси). След кратко плуване се залавяш отново за коня и приближавайки брега, започваш да усещаш седлото под себе си и отново да яздиш.

Последния ден, с изтънели авоари, решихме да се възползваме от всички услуги, които са включени в цената на стаята на нашия хотел. Насладихме се на някои ямайски специалитети като супа от раци, джърк-скариди, мариновани рапани, омар в чеснов сос… всичко сервирано на терасата с изглед към Рио Гранде. Рискувайки да останем съвсем без средства, решихме да не пропускаме класическите ямайски масажи: този на Шърли и този на Джошуа. Разбираемо момчетата се скупчихме при шоколадовата нимфа, докато момичетата се отдадоха на Джошуа. Покрит целият с билки, легнал по корем в специално направената за целта колиба, под опитните пръсти на Шърли, човек се разтваря като мида. Само с ефирен бански тя направо ме възседна и впи пръсти в кожата ми. Извиках. Тихо, непослушно момче такова, засмя се тя и започна да втрива билките в тялото ми.

Всичко по-нататък ми се губи като в мъгла. И пътят до летището, и обрат­ният полет, и кацането на българска земя… може би това бе и целта на масажа. Излязох от опиянението му едва в офиса си на следващия ден… и колегите не ме питаха защо имам тази замечтана усмивка на лицето; естествено, бил си в Ямайка, разказвай сега, подканяха ме те, без дори да подозират истинската причина.

Разходи се до една българска дестинация, потънала в безвремие и спокойствие.