РАЗЛИЧНА, КАТО ДРУГИТЕ

Колко ексцентрични са най-ексцентричните съвременни авторки

0 коментара Сподели:

„Ако бях наясно с мислите си, никога нямаше да стана писател”, категорична е Амели Нотомб.

Героите й изникват откъде ли не – от статии във вестници, от затънтени исторически текстове, от разговори по време на някое шумно вечерно парти… А някои изпълзяват от най-прашните, отдалечени кътчета на безсънното й въображение. Заглавия като „Изумление и трепет”, „Любовен саботаж”, „Форма на живот” и „Синята брада” са рядък влог в съкровищницата на остроумието.

Една от последните книги на Амели нищи разликата между магията и измамата. Магията деформира реалността в интерес на човека, дарявайки го със съмнение, което го освобождава. Докато измамата деформира реалността в ущърб на човека – целта й е единствено да му вземе парите. „Магът обича и уважава своята публика, шмекерът презира хората, които ограбва”.


Сигурно познавате много такива писатели. Те не само не владеят изкуството на самоиронията. Те не само никога не биха се признали за графомани. Те се обиждат до смърт на всеки, който, съзнателно или не, демаскира посредствеността им.

Е, Нотомб омагьосва, тя не умее да мами. Преди години сама себе си бе обявила за графоман, иронизирайки желязната си дисциплина на писане. Амели сипе думите инстинктивно и никога не редактира написаното. Сигурно заради това историите й приличат на отливки – нито можеш да добавиш нещо, нито да отнемеш. Множество пулсиращи, експлозивни, причудливи до гротеска, версии на автобиография. Някои от текстовете й резонират като нанизи от сентенции – пищен фойерверк на неистовата й духовитост. Също като Кристина от „Да убиеш бащата” тя жонглира с буквите като с огън и въпреки гигантския международен успех, надменността й остава чужда.

Когато си Амели Нотомб, суетата е роля, ролята – самозащита. Истински суетни са само бездарниците.

Най-ексцентричната (разбирай вярна на себе си) френскоезична писателка в света вярва, че насладата от нечия посредственост е върхът на посредствеността. И не пропуска да ни увери, че докато не започнем да изпитваме радост от чуждия провал, оставаме хора.

През 1974 г. Ерика Джонг подлуди света със своя дебютен роман, „Страх от летене”, и продаде фантастичните 10 милиона екземпляра, а един от най-скандалните творци на Америка, Хенри Милър, възкликна: „Прилича на „Тропика на Рака”, само че написан от жена”. Истината е, че Джонг, подобно на героинята си от „Страх от летене”, все се опитва „да се кротне” и все не успява:  „Само ако можехме да избягаме от задължението да пресъздаваме самите себе си!” Екстремната откровеност и незачитането на табута, съчетано с уязвимост и самоирония, превръщат книгата в библия за читателки с позиция.


Родена през 1942 г. в Манхатън, Ерика Джонг е отгледана в семейството на еврейски имигранти. Майка й е художничка, а баща й музикант – това обрича живота й на изкуството. Дръзката и свободолюбива натура и поредицата от бракове правят личния й живот неотделим от живота на героините й. Според Джонг всички проблеми на писането са психологически. Блокажите обикновено произхождат от страха, че ще бъдем преценявани. Ако все си представяме как светът слуша мислите ни, никога няма да напишем и ред. В „Страх от петдесетте” авторката споделя, че всичките й страхове са една голяма метафора.

Самоцелният напън за различност е не просто отблъскващ, а комичен, и опитният читател го надушва лесно. Но да флиртуваш с публиката си по необичаен начин е едно, а да откажеш Нобелова награда за литература с думите „Това отличие извиква у мен повече отчаяние, отколкото радост”, е съвсем друго.  Шведската академия аргументира решението си през 2004 г. наградата на стойност 1 300 000 долара да отиде при ексцентричната австрийска писателка Елфриде Йелинек така: „Заради музикалната полифония на нейните истории, които с необикновено майсторство отразяват абсурдността на обществените предразсъдъци и тяхната всепоглъщаща власт над хората”.

Йелинек гледа на изкуството като ангажимент и громи без пощада символите на модерността. Твърди, че „порнографските” сцени в книгите й са само средство да изрази отношението си към света. Полифонията в творчеството й е толкова противоречива, че ражда полярни реакции: от обявяването й за гениален стилист, до заклеймяването й като мизантроп, невротичка и „драскач на женска проза”. Надали има друга писателка, която да е внасяла такъв смут в европейските артистични среди и да си е навличала гнева на институциите, чиято неефикасност също е обект на гнева й.

Мълчанието е най-удобната позиция. А аз винаги съм се опитвала да произнеса непроизносимото, да изрека неизреченото.

Освен всичко друго, авторката на „Пианистката” е отявлена феминистка. Вярва, че един мъж никога не може да види света с очите на подчинените и угнетени обществени групи. В крайна сметка може би наистина всички, които си мислят, че знаят много за нея, не знаят нищо: „Никога не съм искала да бъда публична личност, не съм търсила тази роля, но все някой трябваше да свърши „мръсната работа”.


Едни от най-магнетичните, щури и безкомпромисни писателки на нашето време плетат истории на жени, които измислят живота си, за да оцелеят. Те знаят, че в бизнеса, наречен „политика”, ролята на нежния пол е да съхрани нормалността. И не се свенят да бъдат различни… като себе си.

Защото „да се смяташ за по-висш е сигурен признак, че си по-низш, а да смяташ себе си за изключителен, е сигурен признак, че си посредствен”.
 

Чети още за Бриджет Джоунс и още жени, които ни учат на това-онова за живота, мъжете и мястото ни…

Сподели:
Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *