Литературен петък: Писателки за препрочитане

Две много умни жени, за чиито книги бих се борила със зъби и нокти

  • 12.01.2018
  • от Стефани Калчева

Ще започна с важното уточнение, че не съм човек, който обича да препрочита книги, без значение колко са му харесали, защото знам, че има още твърде много, за които и два живота не са достатъчни. Въпреки това периодично усещам, че мисълта ми се връща към две жени, които обожавам дотолкова, че избирам да чета отново и отново.

Започвам с Дороти Паркър, която открих преди време с „Живея, когато си при мен“ – сборник с разкази, отдавна изчерпан от тираж, може да го откриете само в библиотеките и кашоните с книги по спирките. На български така и не намерих друго нейно произведение, затова направих два литературни компромиса със себе си – четох я на английски и препрочитах разказите й. Много е трудно последните да ми влязат под кожата и затова по-скоро ги избягвам, но както казва Божидар Божилов в предговора на „Живея, когато си при мен“, тя е такава поетеса, че дори и в прозата успява да изгради своите герои с чехова любов и нежност.

Дороти Паркър е важна фигура през 50-те на миналия век, остроумен журналист, сатирик, новелист и критик – не само театрален и литературен, но и политически и обществен.

В разказите й се вижда ясно колко ненавижда фалша, жестокостта и буржоазията, ксенофобията и изобщо хората, които мислят за своя комфорт единствено, нехаещи за случващото се по света. Направи ми впечатление и образа на жената в нейните разкази – онази, която отделя твърде много време, за да се хареса на мъжа, да пророкува неговите желания и очаквания, напълно обсебена от темата за любовта. Точно такава тя не иска да бъде жената, но в средата на миналия век още е рано за еманципацията, която Дороти си представя, че е време да стане универсална.

В разказите й с особено фино чувство за хумор се говори както за ежедневните дребни битови драми, така и за глобалните проблеми. Много критици я нареждат до имена като Хемингуей и Фицджералд, заради размаха на перото й, и да ви призная, не ми се вижда никак преувеличено. Надявам се да бъде преиздадена и превеждана, да достигне до повече български читатели и всеки да намери част от себе си в нейните думи.

Другата жена, която често се шегувам, че искам да стана като порасна е Симон дьо Бовоар (цялото й име е Симон-Ернестин-Люси-Мари Бертран дьо Бовоар за по-любопитните), титан в моите очи и недостижим връх. Повечето хора я свързват със Сартр, но по-важното за мен е, че е един от най-добрите критици и писатели на 20-ти век, автор на метафизични романи, философски трудове, есета, новели, какво ли не.

Феминизмът винаги ще дължи много на нейния трактат „Вторият пол“, но за пръв път аз я открих с „Мандарините“ и „Кръвта на другите“, тогава още не знаех какво ме очаква и с каква сила ще ме помете. И двата романа са екзистенциални, исторически, обединяващи темите за войната, жестокостта, смисъла на живота. Самата Бовоар цял живот е изказвала смело политическите си възгледи, борила се е за правата на жените в Алжир, пътувала е много, биографията й е скандална и неизчерпаема, а нейната ерудиция прави книгите й толкова забележителни, че изпитвам нужда да ги препрочитам и осмислям наново.

Романите й са романи на кризата – не само тази по света, но и на тази вътре в нас, защото сред целия заобикалящ ужас, индивидът се опитва да се съхрани, да намери себе си и да установи каква е неговата роля в света. Тук са образите на жената в подчинено положение и на мъжа, който приема своята свобода за нещо естествено, но спокойно, Бовоар не демонизира едните за сметка на другите, напротив – с едно и също възмущение говори за мъжете, които търсят господство, както и за жените, които позволяват и дори нямат против да бъдат подчинени.

"Въпреки всевъзможните мнения, любовта съвсем не заема толкова голямо място в живота на една жена. Съпругът й, децата, домът, удоволствията, тщестлавието, светските и сексуални отношение, издигането по социалната стълба означават за нея много повече."

Има автори, които винаги ще бъдат свещени за мен, стига ми дори само да видя книгите им на рафта, за да им се усмихна така, сякаш им благодаря, че някога са съществували и са оставили отпечатък с думите си. А ако един ден ми вземат цялата библиотека, ще се боря със зъби и нокти за Бовоар и Паркър, те го заслужават.

Ето кои книги ти препоръчваме да прочетеш през 2018-та.