Романът „Манюня” – изпитаната рецепта за ведро настроение

Отдайте на кокетно кискане и не толкова кокетно захласване по страниците на тази чудна книга

  • 13.02.2018
  • от Веселина Стефанова

Има си причина с месеци романът на Нарине Абгарян „Манюня” да не слиза от класациите за най-продавани книги у нас. Има си причина да е една от най-обсъжданите и най-обичани книги сред четящите във и извън интернет пространството. Има си причина още с излизането си от печат да направи арменската авторка световноизвестна и да получи награда за детска книга на 2010 година.

Просто ефирният език на Нарине Абгарян е толкова свеж и забавен, че в иначе стресирания днешен човек се заражда кълбо от топлина, което напира да излезе под формата на бълбукащ, заразен смях.

Българският читател вече познава писателката от бестселъра „Три ябълки паднаха от небето” и продължението „Хората, които са винаги с мен” – две доста драматични, макар и жизнеутвърждаващи книги. Но „Манюня” – тя е вече друга класа!

Какво пък толкова я хвалят – ще каже киселият изморен българин, забил нос в монитора. Ето причината за нейния успех – изтънчената, но и много близка до нас като народност комбинация от самоирония и тънко чувство за хумор прави тази автобиографична книга толкова заразително смешна. Пищният език, с който Абгарян борави, оставя приятния послевкус на захарен памук в горещ летен ден. А именно лятото през 80-те години в малък арменски град на една социалистическа страна е описано в книгата – но през очите на едно дете.

Малката, единайсетгодишна Нарине, която се запознава с пълничката Мария (на галено Маня, Манюня), описва техните безкрайни пакости, детски чувства и случки. Разбира се, контекстът на социализма е споменат без драма, а с много голяма доза насмешка и точно тази характерна черта много напомня на „Автобиографията” на Бранислав Нушич. Ведрото настроение на всеки читател е гарантирано.

„– Можеш да се влюбиш във всеки, защото сърцето самὸ избира кого да обича. Отиваш някъде, например за хляб, а по пътя бавно пълзи червей. Ужасно ти се иска да го настъпиш, но сърцето - хоооп - и се влюбва. И край, сбогом, спокоен живот!
Чак ме достраша. Един дявол знаеше в кого ще се влюби шантавото ми сърце. Ами ако наистина вземеше да се влюби в някое животно?“

(Превод Емилия Л. Масларова)

Приключенията на Нарка и Манюня са много близки по характер до пакостите на „Емил от Льонеберя”, а живият забавен език се доближава до този на Джералд Даръл. Но тук имаме още много плътни герои, които внасят своя колорит в творбата – например войнствената, властна, но справедлива баба на Манюня – Роза Йосифовна, накратко Ба, която е основна причина много от пакостите да бъдат правени в условия на страх от тежката ѝ ръка. Или пък бойната сестра на Нарине – Каринка, която е набила всички момчета в радиус от 50 метра и е достойна охрана за всяка рискована беля.

„... шоколадовите бонбони, дадени от Ба, си бяха живо доказателство, че вселената най-сетне се е обърнала с лице, а не с онова място, с което още от сутринта стоеше към нас.“

Затова не губете време, оставете всичко, с което сте се захванали, и се отдайте на кокетно кискане и не толкова кокетно захласване по страниците на „Манюня”. Добрата новина е, че това е само първата част от трилогия, затова очакваме още от детските приключения с нетърпение.

„Едно от момичетата, високата слаба Нарине, напразно се мъчеше със стиснати зъби да изпълзи изпод възпълната и кой знае защо мокра Мария, която лежеше като притихнала мишка върху нея.
–  Помести се, де – изсъска тя.
–  Не мога – изхлипа Мария, –  напиках се.
На това място си поемаме дълбоко въздух и се замисляме не на шега. За да се зароди между две момичета люто приятелство за цял живот, понякога е достатъчно само едното от тях да напикае другото. Ето по какъв оригинален начин се сприятелиха Нарине и Манюня. След това се сприятелиха и семействата им.”

Още книжни класации и коментари чети тук.

Ето и няколко разказа, които да прочетеш през свободното време.