Литературен петък: Общото между Дюрас, Секулов и Рахнев

Писателите, които ни позволиха да се докоснем до висшия пилотаж на Стила, а липсата на сюжет е последното, което има значение

  • 04.05.2018
  • от Стефани Калчева

Сетих се за един цитат от Ван Гог, който гласеше (цитирам по памет), че не бил дал и пукната пара за живота, ако в него няма красота. И наистина защо би я дал тази пукната пара, какъв би бил смисълът? Така е и с книгите – историята може да е невероятна, авторът да е най-големият ерудит във вселената, корицата дори да е произведение на изкуството, но ако стилът не омагьосва, нищо няма значение.

Днес разказваме малко повече за авторите, които са усъвършенствали стила по един космичен начин, неподлежащ на преподаване.

Или ти извира дори и от зениците, или не, това е.

Маргьорит Дюрас - "Очи сини, коси черни"

Започвам отново с уточнението, че това не са книги за хора, които държат на сюжета по неговия класически начин.

Дюрас е много особен писател, персонажите ѝ са странни, леко размити, ние никога нямаме техен пълен образ, действието е като трескав сън,

в който и читателят, и героят започват да бъркат фантазията с реалността. Знаем, че очите са сини и косите са черни, че се издирва един Странник, който не може да се задържи в живота на търсещите го, че желанието е пагубно и убива, кара ни да бълнуваме и да потискаме инстинктите си за самосъхранение. 23 нощи Жената (без име, да) ходи при Мъжа. Стаята е толкова жива в съзнанието ми все още, макар да прочетох книгата преди година, някак в мен остана отпечатъкът на тази лудост, на сенките, двигателят на еротиката, бълнуването, агресията, абстрактното съществуване. Хората, на които я дадох, не я харесаха, не я разбраха, не я усетиха. Предполагам, те са очаквали от нея неща, които тя никога не е обещавала – последователност, сюжет, смисъл и подредба. Аз си открих моя личен смисъл

в целия сюрреалистичен хаос и изпитах изумително удоволствие от стила и внушенията.

Една от онези книги, след които ти се иска да седнеш и да пишеш поезия без прекъсване часове наред, защото виденията те изпълват отвътре и не можеш да ги удържиш.Силвия Чолева цитира критика за Дюрас, която за мен е най-пълнокръвна, не е посочен кой точно е критикът, но ми се иска да му стисна ръката:

„Убийственото шумолене, убийственият шум на морето обвързва, просто стяга отвън стаята  на любовниците, които виждат да минават техните души на палубата на един бял кораб. Този бял кораб е най-красивият образ, най-тихото от всички видения на Дюрас. Това е роман, където любовниците спят. Това е един велик роман на съня. Една-единствена целувка ще бъде разменена, за да се скрепи сънят на Тристан и Изолда.”

От нашето по-хубаво няма

Първото, за което се сещам, когато говоря за стил, е „Дилетант“ на Чавдар Мутафов, написана преди почти 100 години, изумителен езиков експеримент, за съжаление тънещ в забвение, с изчерпан тираж, но откриваема в Столична библиотека, потърсете я. Писала съм курсова работа за нея и се опасявам, че ако се отпусна малко, ще отидат и сега 10 страници.

Персонажите му нямат имена, защото са обобщени образи, показващи най-големите проблеми на обществото, при него фокусът е гротеската, абсурдното, силно повлиян от сецесиона и експресионизма.

Връщаме се в наши дни с „Гравьор на сънища“ от Александър Секулов– книгата, която няколко пъти исках да оставя, но по някаква причина не можех да спра да чета. Отново не очаквайте линейно обикновено преживяване, защото за мен е поезия в проза,

поток от видения и усещания,

пътешествия по цялото земно кълбо, изключително фини и красиви изречения, които възпаляват желанието на читателя да открива нови и нови вълшебства. Използвам „възпалява“, защото гладът не може да се засити. На места трудна за четене, тотално се оплитах кой кой е, къде се намира, какво се случва, към какво препраща, но в следващия осъзнавах, че това няма никакво значение, оставях се думите да ме водят по един гъделичкащ мазохистичен начин.

Няма как да пропусна Елин Рахнев

Не бих извършила подобно светотатство. Някои възкликват възмутено, че това не е точно поезия, че било повече проза, аз мога да ви заявя твърдо, че изобщо не ми пука за определението. Това, което със сигурност знам, е емоцията и енергията, които се пробуждат в мен, четейки Един Елин. Не се сещам някой друг

толкова красиво и нежно да обожава жена, да възпява миглите ѝ, ключиците, извивките, походката, диханието.

Цяла палитра от обожавания, които всяка жена иска да притежава, да ги види написани за себе си и кокетно да отметне кичур коса. Ще завърша с част от „Канела“, защото в днешния литературен петък празнуваме фините думи, отдаваме почит на стила, който ни причинява пеперуди в стомаха:

какво ти е кажи ми, един елин отместил се встрани от 
всички живи, клакьор на миглите ти, но и на смъртта,
напиващ се със санд, пиаф и други мили. Той нито знай
къде е, нито кой е... Защо повярва в порцелановите рими,
защо не го остави вътре в тях да мре, да гаснe там,

да гине. Кажи ми, моля те, кажи ми…

Ето какво четохме миналата седмица в "Литературен петък".