5 любими джаджи от 90-те, които ни липсват

Кои са ретро технологиите, към които изпитваме носталгия

  • 13.06.2019
  • от Тео Чепилов

Според един от най-блестящите умове на съвремието, Барни Стинсън, „Новото винаги е по-добро от старото“. В някои случаи обаче това не е така (и тук не визираме Star Wars). Дали защото спомените ни от детството са минати през един по-романтичен филтър или защото в напредъка на технологиите се загуби част от чара на определени стоки за бита,

има няколко джаджи отпреди двайсетина години, чиято липса осезаемо усещаме в съвремието.

Ето петте, с които сме най-емоционално обвързани:

Уокмен

Помните ли касетите (онези странни приспособления с ролка лента в прозрачна кутийка, които навремето пренасяха музика, а сега красят Т-шъртите)? Уокменът беше ултимативният плейър за тях, защото беше лек (около половин кило), компактен (колкото седем смартфона, залепени един за друг) и можеше да слушаш дълго музика на него (между 2 и 5 часа, в зависимост дали си инвестирал в алкални батерии). За да се удължи животт на батериите, се превърташе с молив, като

най-популярната система беше завихряне с ръка до главата стил кречетало.

Аз лично имах специален трик - винаги си носех касетка на Slayer – за момента, в който уокменът почва да влачи. Даже на бавни обороти Slayer пак може да се слуша - звучи като Soundgarden с дет метъл вокали.

Виж повече: 8 неща от детството през 90-те, които днес са неуместни или незаконни

Фотоапарат с лента

Някога ритуалът преди заминаване за морето включваше купуване на лента и зареждане на сапунерка тип Skina. Батериите за светкавицата бяха ненужна екстра – затова

често половината кадри после приличаха на модерно изкуство от цветни петна.

Това, естествено, ставаше ясно чак когато си се прибрал у вас и вече си се набутал за проявяване на лентата. Шокиращо за хората, които се втеляват по GDPR-а, искаш, не искаш – тогава непознати хора ти гледаха снимките, за да ги проявят. Един приятел работеше във фото и там заедно с колегите си бяха направили тайна папка с порно – всеки път когато някой дадеше вадене на някоя по-пикантна фотосесия, кадри от нея се озоваваха в този своеобразен еротичен архив.

Преносима видеоигра

В съвремието почти няма начин да скучаеш, докато чакаш – все пак разполагаш с телефон и нет. Естествено, да го използваш, за да се потопиш в цялото световно познание, е безкрайно лейм. Много по-яко е да разцъкваш игрички. Някога имаше отделна джаджа за целта, която носеше звучното название „преносима видеоигра“. Най-популярният модел беше „Электроника ИМ-02“ и в него

вълкът от „Ну, погоди!“ събираше с кошница яйца, които заекът пускаше към него.

Големите гъзари имаха Gameboy (или хонконгско менте по темата), само че задължително се криеха, докато играеха. Все пак кражбите по това време бяха на ниво да ти вземат играта от ръцете, шапката от главата и маратонките от краката.

Виж повече: Децата на 90-те: идилията възможна

Тамагочи

Една от най-големите истерии на 90-те беше тамагочито. Това безумно японско (естествено) изобретение буквално се превежда като „яйце приятел“ и беше електронен домашен любимец, за който трябва да се грижиш. Първите модели нямаха пауза и

ако забравиш да го нахраниш, тамагочито умираше.

Което при цената на устройството между $15 и 20 за Америка не е било голяма работа. В България обаче тамагочито по това време струваше над 100 000 лева, с други думи почти средна месечна заплата. Това обяснява защо всички мечтаеха за него, а само богоизбрани го притежаваха. Също така обяснява защо дълго след като популярността му по целия свят затихна, у нас то продължаваше да се смята за стилен и скъп подарък.

Видеокасетофон

Милиони години преди Замунда имаше едно мистично място на име видеотека, а филмите вътре се разпространяваха в черни, приличащи на тухла кутийки с надпис VHS. В зората на въпросните видео клубове касетките бяха само пиратски, заснети с камера директно в киносалона,

с китайски субтитри на половината екран и дублаж с равен глас, който превеждаше всяка обида като „кучи син“ и „копелдак“.

Обикновеното видеото струваше майка си и баща си, като можеше единствено да възпроизвежда (без да записва), затова носеше популярното име „папагал“. Признак на разкош беше да имаш триглаво видео от някоя престижна марка, например Akai. Най-силната история беше за едно момче, което решило да провери дали, ако сложи капка вода върху лентата, тя ще се покаже на екрана. В резултат на това изгоряла главата на видеото, а от дърпане ушите му станали като на магаре. 

10 настолни игри, когато навън завали.

Порция смях от 90-те години.

Гледа ли новото ни видео?! Виж кои са топ местата за брънч в София.