Нещата от живота

Или защо чакането до октомври на новия пети сезон определено си заслужава

Последните няколко епизода на „The Walking Dead“ така силно ме впечатлиха, че нямаше как да останат некоментирани. Отсега предупреждавам, че в резюмето си на четвъртия сезон ще обърна внимание на доста неща, така че ако още не си го гледал, сега е моментът да спреш да четеш.

Няма да лъжа, имало е времена, когато не съм била сигурна, че гледането на „The Walking Dead“ си заслужава. Началото беше изключително силно, но като изключим няколко по-големи събития и драматични зомбясвания на някои от героите, първите два сезона на сериала не бяха особено впечатляващи. С появата на нови попълнения в актьорския състав и повече динамика, трети и четвърти сезон определено набраха скорост. Дори бих казала, че актуалният сезон е най-добрият досега. Отличава се с ненатрапчиво развитие на героите, които ежедневно трябва да се доказват както физически, така и морално.

За разлика от “Lost”, където постоянно се преплитаха минало и настояще, в „The Walking Dead“ ретроспективните елементи са поднесени по-умерено и елегантно. Така разбираме, че Мишоун е имала син, а самоличността на двамата й не толкова симпатични придружителя от предния сезон, най-после бе разкрита. Също така получаваме информация за това какво се е случило с Генерала след като Рик и останалите нападат „кралството“ му в края на трети сезон.

Образът на Рик преминава през сериозна метаморфоза. Първоначалния шок от загубата на жена му и нелепото му желание да бъде фермер, отстъпват пред очакването на групата той да е техен лидер. Неколкократно му се налага да взима трудни решения, които го карат да се съмнява в човещината си (изгонването на Керъл от групата, след като тя убива няколко души, уж за да предпази останалите). До средата на сезона Рик опитва да решава проблемите с добро, но когато Генералът буквално отсича главата на Хършъл, дори и той си дава сметка, че трябва да промени начина си на мислене. Така, разпокъсан между дългът си да бъде модел за подражание на Карл и стремежът му да осигури неговото оцеляване, Рик се превръща в безмилостна машина за убиване. Финалният епизод го показва в абсолютно нова светлина, а ретроспекциите много умело подчертават разликата в образа му от преди 15 епизода.

Друг приятен момент от четвърти сезон е, че групата най-после e принудена да напусне затвора. Беше станало малко скучно да гледаш как си играят на къща там, просто липсваше екшън. Епидемията, която избухна в началото на сезона, успя да вкара допълнително напрежение, но с това се изчерпаха драмите, които можеха да се случат в затвора.

От средата на сезона нещата взеха да стават истински интересни. Групата се разпръсна, а без модерна техника, няма как да знаят кой е жив и кой не, след като Генералът реши да нападне затвора. Именно затова много ми хареса как въпреки отделните истории, посветени на определени герои, пътищата им се преплитат без те да си дават сметка за това. Така например Бет и Дерил подпалват къща, а в следващия епизод Керъл и Тайрис се натъкват на овъглени зомбита.

Този епизод е и кулминацията на сезона, а репликата „Гледай цветята“ никога вече няма да звучи невинно. Сцената, с която започва епизодът и показва как Лизи си играе на гоненица с едно зомби, ми е абсолютен фаворит. Тя издава, че нещо с Лизи не е наред, а след като убива сестра си, за да покаже на останалите, че зомбитата са идеалната компания за игра, това предположение е напълно оправдано. На Керъл отново се пада честта да елиминира потенциални заплахи, затова тя убива момичето, за да не рискува смъртта на още някого. В същия епизод тя признава на Тайрис, че е убила приятелката му, а той противно на очакванията, й прощава. Общо взето, и тримата си заслужават Еми-тата.

 

И в този сезон не липсваше любовна история, макар и между вече съществуващата двойка Глен и Меги. След непредвиденото напускане на затвора, Меги предпочита да търси Глен, отколкото сестра си. Това продължава поне 4 епизода, в които и двамата абсолютно безрасъдно обикалят, излагайки на риск всички идиоти, решили да им помагат. Естествено, за да не е всичко драма, в крайна сметка се намират, за да може фокусът да падне върху Търминус.

Това е и червеният конец, по който се движат всички герои като мишки в лабиринт. Търминус е бивша гара, превърнала се в комуна за откачени канибали, но главните герои няма как да знаят това, а и знаците по пътя, прилежно оставени, за да примамят прясна храна, обещават спасение и сигурност. На първо гледане финалният епизод не разкрива прекалено много, а небрежно подготвя историята за пети сезон. Въпреки това, докато Рик и компанията му бягат дезориентирано из Търминус, след като си дават сметка, че има нещо гнило, можеш да видиш купчина човешки кости, контейнери, от които се чуват викове, и олтарни помещения. Хората в Терминус силно напомнят на „the others” от „Lost”, но предполагам, че това се дължи на психопатските им погледи.

 

Като цяло съм много доволна от четвърти сезон на „The Walking Dead“, в който дори зомбитата се развиват – ако се загледаш, ще установиш, че изглеждат по-разложени, тъмни и изгладнели, за да се покаже, че времето не щади дори тях. За съжаление няма как да обърна внимание на всичко, случило се в последните 16 епизода, но тръпненето в очакване на пети сезон определено си заслужава.

А дотогава виж кои са десетте неща, които научихме от "Двама мъже и половина".